Лекция на Шри Чинмой в Университета на Единбург, Шотландия, на 17 юни 1976 г.

Скъпи търсачи, скъпи братя и сестри, бих искал да поговоря накратко за неблагодарността и благодарността. Това са две сили. Неблагодарността е разрушителна сила, докато благодарността е съзидателна. Всеки ден в многообразните си дейности ние проявяваме към събратята си или неблагодарност, или благодарност.

Неблагодарността не означава неспособност да оценим даровете, които получаваме от другите. Тя е нашето преднамерено нежелание да оценим тези дарове. Благодарността е възприемчивост – възприемчивост, която признава даровете на другите, тяхната любов и съпричастност. Всеки път, когато изразяваме благодарност, ние разширяваме сърцата си.

Възприемчивостта може да бъде увеличена. Как да увеличим своята възприемчивост? Можем да го направим, като работим над нея. Земеделецът обработва земята и после хвърля семето. Той го полива и накрая семето покълва, появява се фиданка и израства дърво. И ние също, когато развиваме благодарността в сърцето си, получаваме възможност да посеем там своята чиста любов. Тази чиста любов израства в истинска съпричастност, а истинската съпричастност накрая се превръща в неделимо единство.

Когато искаме да откъснем от дървото красиво цвете, ние се озъртаме дали някой ни наблюдава. Според нас никой не трябва да разбере, че сме взели цветето от другаде. Искаме да покажем на целия свят, че това цвете е било наше от самото начало. За да го постигнем, ние се опитваме да унищожим клоните на дървото.

Ние получаваме дарове от приятелите си във вътрешните светове, но не искаме другите да знаят за тях. Затова, съзнателно или несъзнателно, говорим зле за нашите вътрешни приятели. Искаме да накараме света да повярва, че сме независими, но останалият свят знае, че получаваме нещо от другите. Неблагодарността не е нищо друго освен чувство за малоценност, комплекс за малоценност. Не искаме да признаем даровете, които получаваме от другите. Страхуваме се да се разкрием пред другите.

Неблагодарността, нечистотата и съмняващият се ум вървят ръка за ръка. Нечистотата е тази, която ни разделя и изолира, като не ни позволява да изпитаме чувството на единство или благодарност. И тази нечистота, съзнателно или не, се подхранва от съмняващия се ум. Благодарността, чистотата и любящото сърце винги вървят ръка за ръка. Цветето на благодарността расте в нашето чисто сърце. Чистотата разширява сърцето ни. Чистотата пробужда цялото ни вътрешно същество за най-високото ниво на съзнанието. Сърцето е всеотдайно. А това, което днес е всеотдайност, утре се превръща в Божия Наслада и Божие Съвършенство. Всички ние тук сме търсачи. Някои от нас са изключително искрени, а други са искрени до известна степен. Тези, които са пределно искрени търсачи, са изпълнени с благодарност към Всевишния. Когато се вглеждат във връзката си с Възлюбения Всевишен, те виждат, че Той излива върху тях от висините Мир, Светлина и Блаженство в изобилие. Ако те забравят да поднесат благодарност на своя Вътрешен Водач, Той не се сърди и незабавно им прощава. Възлюбеният Всевишен непременно ще прости дори на неискрените търсачи, ако по пътя към Крайната Цел те забравят да поднесат своята любяща благодарност. Бог е далеч над нашето неблагодарно сърце. Но макар че Бог може да прости на търсача, за искрения търсач може да се окаже невъзможно да прости на самия себе си. Когато листенце по листенце цветето на неговата искреност разцъфне докрай, той изпитва огромна болка в най-съкровените дълбини на сърцето си, ако не е поднесъл благодарност на Всевишния.

Бог прави всичко безусловно. Ние се опитваме да станем Негови съвършени инструменти и правим всичко възможно, за да бъдем достойни за Неговото безгранично Състрадание, безгранична Любов, безгранична Светлина, Мир и Блаженство. Нашият идеал е да бъдем като Него. Нашият вътрешен плач е да станем съвсем същите като нашия трансцендентен, универсален Върховен Водач.

Ние носим в себе си животинското царство, човешкото царство и божественото царство. Животинското в нас не ни позволява да станем изцяло човеци. Човешкото в нас не ни позволява да бъдем изцяло божествени. Животинското в нас е гняв, завист, нечисти мисли – това са животинските сили в нас. Те не искат ние да станем истински човеци. Животинското в нас е гладен тигър. Човешкото в нас често храни тигъра. Но вместо да е благодарен, тигърът понякога ни разкъсва. Човешкото в нас е чувството ни за разделение. То иска да владее себе си без да бъде неделима част от някаква общност. То винаги иска да остава изолирано. Не иска да отиде при божественото – при всепроникващото, вселюбящо, всепросветляващо и изпълващо божествено. А божественото в нас ни носи радост, любов и удовлетворение. Ала човешкото в нас поглъща тази радост и после не се интересува от божественото. То хули божественото. Разминава се с божественото и после става напълно равнодушно към него. Човешкото вири глава и ни кара да чувстваме, че божественото не съществува. И така, животинското в нас не иска дар от човешкото в нас, а човешкото не желае дар от висините.

И все пак всички ние еволюираме. Животинското в нас еволюира в човешко, а човешкото – в божествено. Божественото в нас иска да отиде при своя Източник, Всевишния. Човешкото в нас се опитва да стане божествено, като общува с някой, който съзнателно въплъщава божественост и духовност. Когато видим духовен Учител, когато видим светец или мъдрец – някой, който е въплъщение на Мир, Светлина и Блаженство, ние се опитваме да му служим, да го удовлетворяваме, да станем част от неговото вътрешно семейство, от духовното му семейство. Тогава, щом станем духовни, ние се стараем да удовлетворяваме нашия Вечен Възлюбен Всевишен. Опитваме се да бъдем точен първообраз на Неговото всеобщо и трансцендентно Съществуване.

Животинското прераства в човешко чрез служене, човешкото прераства в божествено чрез служене, божественото прераства в Абсолюта чрез служене. Когато служим, ние предлагаме своята благодарност, защото една висша сила ни е дарила с възможността да израстваме чрез нашето служене. На земята има милиони хора, които все още спят дълбоко. Но ние сме събудени. От кого? От висша сила. Затова всеки път, когато получим възможност да служим, ние чувстваме, че това става, защото една висша сила е запалила в нас пламъка на стремежа и посветеността. Затова сме благодарни. Благодарността избуява, когато получим възможност да служим на Всевишния в човечеството. Силата на тази благодарност е сила на нашето разширяване, на нашето себеразширяване. Всеки път, когато поднасяме благодарността си на Всевишния, ние разширяваме сърцата си и израстваме във всеобщото Сърце и трансцендентната Реалност.