Надеждата – II част

Как да не губим надежда? Трябва да опитаме да изхвърлим всички очаквания от нашия желаещ ум. Външният ни ум е този, който смята, че се нуждае от нещо или иска нещо. Когато почувстваме някаква нужда, обикновената човешка надежда влиза в ролята си. Желаещият ум е този, който подхранва външната ни надежда. Ако можем да сме над желаещия ум и да оставаме винаги в спонтанността на сърцето, то ние постоянно ще изпитваме чувството, че притежаваме божествената истина.

Когато оставаме със стремежа на сърцето си, ние сме неизменно отъждествени с Божията Воля, и тогава нашата земна надежда се преобразява в божествена.

Надеждата е сладка.
Надеждата е просветляваща.
Надеждата е изпълваща.
Надеждата може да бъде вечна.
Затова не се отказвай от надеждата
дори в залеза на живота си.

Когато храним човешка надежда, тя може да се сбъдне, а може и да не се сбъдне. Ала ако надеждата е божествена, ние чувстваме, че някой ни казва да посеем семето и ни обещава, че утре то ще покълне, вдругиден ще стане фиданка, а след няколко месеца или години ще ни даде богата реколта. Когато храним божествена надежда, е налице една вътрешна увереност и ние сме вдъхновени да работим за резултата. Ако сторим това днес, утре ще получим нещо, а вдругиден ще се случи друго; това е като изкачване на няколко стъпала от стълба. Ние правим стъпка след стъпка. Създаваме нещо и благодарение на създаденото получаваме определен резултат. Ако не сме доволни, ще създаваме още и още, и накрая ще бъдем удовлетворени. Това е божествена надежда.

Да кажем, че днес аз се надявам утре да стана искрено търсеща личност. Ако това е човешка надежда, тя е просто самозалъгване. Когато дойде утрешният ден, аз ще съм дълбоко заспал и ще се надявам да бъда много искрено търсещ на следващия ден. Но ако е божествена надежда, веднага ще има действие. Аз ще направя нещо. Ще почувствам, че не е достатъчно само да мисля или да се надявам, че ще стана някакъв.  Ще навляза в сферата на действието. Така че в този случай надеждата е майка на приноса. Ако започнем да действаме, ще постигнем или изпълнение на надеждата си или превръщане на надеждата в реалност.

Човешката надежда е като човешкото желание. Когато днешната надежда се сбъдне, утре ще има нещо друго, на което да се надяваме. Това няма край. Но когато се сбъдне божествената надежда, ние не молим за нещо друго, за по-висша реалност. В самата надежда реалността се разраства и става обширна, по-обширна, най-обширна.

Надеждата е добра.
Затова
аз общувам с надеждата.
Надеждата е бързонога.
Затова
аз тичам с надеждата.
Надеждата е смела.
Затова
аз взимам безгранична сила
от надеждата.
Надеждата е искрена.
Затова
аз каня надеждата
да ме съпътства
към Златния Бряг.

Когато се стремим, ние осъзнаваме, че надеждата е ръка, красива и силна, която ни приканва към вътрешно преобразяване. Когато не се стремим, надеждата ни се явява по друг начин. Струва ни се, че тя е може би само умствена халюцинация; че тя е може би само измама.

Няма човек на земята, независимо дали се стреми или не, който да избяга от надеждата. Но надеждата сама по себе си не е бягство. Тя ни обединява с една по-висша реалност, която ни просветлява и удовлетворява.

Искрено търсещият човек не се интересува от далечното или по-далечното бъдеще. Той чувства, че неговият свят е Вечното Сега. Чрез своята убедителна вътрешна вяра той иска да види, да почувства и израсне във Вечното Сега.

В обикновения свят надеждата често пъти не е нещо повече от строеж на въздушни замъци. Но в духовния живот вътрешната надежда и вътрешният плач, който наричаме стремеж, вървят заедно. Тук нашата надежда играе ролята на божествен предвестник. Тя е като мечтата, която е винаги една крачка пред реалността. Бог си служи със своите приканващи Ръце, за да води и напътства стремежа на търсещия към предопределената цел.

Светът е все още на безброй мили разстояние от мира. Но това, че не виждаме реалността отведнъж, не е причина да се обезсърчаваме. Преди зазоряване е тъмно. Когато се вглеждаме в мрака, който цари навред наоколо, ни е почти невъзможно да вярваме, че ще настъпи светлина. Но в края на тунела има светлина. В края на мрака има светлина.

Светлината, за която говорим, не е наша умствена халюцинация или заблуда. Тя е нашата вътрешна светлина, светлината на душата ни дълбоко в нас, и тя непрестанно прави отчаяни опити да излезе наяве. Тя гори от желание да излезе напред, за да ни освободи, да ни просветли и да ни направи съвършени.

О, малка птицо на надеждата в сърцето ми,
ти всеки ден изпълваш живота ми
с твоите даряващи красота сили.

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (2 votes, средно: 5.00 от 5)