Предлагаме ви откъс от книгата на Шри Чинмой „Отвъд вътрешното” (София, 2010), посветен на въпроса за вярата и неверието в живота на духовно търсещата личност.
Защо е по-лесно да не вярваме, отколкото да вярваме?
Защо е по-лесно да не вярваме, отколкото да вярваме? По-лесно е да не вярваме, отколкото да вярваме, защото неверието е като слизане, докато вярата е като изкачване. Спускането е по-лесно от изкачването.
По-лесно е да не вярваме, отколкото да вярваме, защото неверието е проява на рушене, а вярата е проява на съзидание. Съзиданието е по-трудно от рушенето. По-лесно е да не вярваме, отколкото да вярваме, защото неверието е дело на нашия егоцентричен ум, докато вярата е дело на всеотдайното ни сърце.
Неверието започва пътешествието си в съмняващия се ум и завършва в разрушителния витал. Вярата започва пътешествието си в просветляващата душа и продължава похода си в необятното царство на стремящото се сърце.
Човекът на неверието, стиснал здраво очи, ни казва какви са другите, какъв е светът и какво самият той, ако поиска, може да направи за целия свят. Човекът на вярата, отворил широко вратите на сърцето си, ни казва какво е направил Бог за него, какво прави Бог за него и какво Бог ще направи за него.
Неверието има свое собствено съвършенство. То намира съвършенството си в циклона на разделението. Вярата има свое собствено съвършенство. Тя намира съвършенството си в музиката на универсалното единство.
Неверието казва на света: “Бъди внимателен, бъди внимателен. Ако не си, ще те погълна.” Вярата казва на света: “Влез, влез, моля те. Очаквах те с нетърпение.”
Неверието мрази света. Защо? То чувства, че светът никога не произтича от него и никога не може да бъде предназначен за него. Човекът на неверието винаги чувства, че светът не му принадлежи и че той никога не може да господства над него. Именно затова се осмелява да мрази света.
Човекът на вярата обича света. Защо? Той вярва, че този наш свят наистина е стремящото се Тяло на Бог, сияещата Мечта на Бог и удовлетворяващата Реалност на Бог.
В духовния живот, ако някой храни неверие, той само удължава разстоянието до крайната Цел. Но ако търсещият има силна вяра в духовния си живот, в собственото си търсене на крайната Истина, той несъмнено скъсява разстоянието. И накрая, ако вътрешното му същество е преизпълнено с безкрайна вяра, той чувства, че самата Цел, Целта на Отвъдното, тича към него, а не че той се опитва да я достигне.
Идва време, когато човекът на неверието, напълно разочарован, в яростта си пожелава да погуби света около себе си. Но за своя голяма изненада установява, че необузданото невежество на света вече го е посякло. С гордото си знание той е искал да срази света; но преди да успее, светът и собственото му човешко необуздано невежество са погубили самия него.
Човекът на вярата иска да обича света. За своя най-голяма изненада той вижда, че цялото му съществуване е в самото сърце на света. В най-съкровеното кътче на сърцето си светът вече е поставил трон, върху който да седне човекът на вярата.
В духовния ни живот неверието е като престъпление. Когато не вярваме, ние изсипваме бавна отрова в организма си; убиваме способностите и потенциала си и съзнателно и преднамерено се търкаляме в удоволствията на невежеството.
Защо не вярваме?
Не вярваме, защото се страхуваме от единството, от широтата. Чувстваме, че когато навлезем в широтата, изгубваме самоличността си, изгубваме индивидуалността си, изгубваме самото си съществуване. Но ние забравяме неопровержимата истина, че влизането ни в необятността всъщност представлява разширяване на обожественото ни съзнание. За един обикновен, нестремящ се човек, е изключително трудно да се освободи от неверието. Но стремящата се личност, стремящият се търсач, знае, че вътре в него има нещо, което го тласка към Светлината, към Реалността, тъй като животът му е изпълнен със съзнателна будност. Нестремящият се човек чувства, че нещо извън него го дърпа назад, дърпа го към нещо непознато, което ще го обвърже.
Ние не си даваме сметка, че когато съзнателно не вярваме на някого, вътрешният ни магнит притегля към нас неговите небожествени качества. Какво става, ако някой е постигнал нещо, но ние не му вярваме? Човекът и неговото постижение остават същите, без значение дали му вярваме, или не. Но той има несъвършенства, ограничени способности, нечистота; а нашето неверие е магнит, който придърпва към нас именно тези несъвършенства. Ако обаче имаме вяра и му я предложим, можем да усетим в себе си магнит, който привлича добрите, божествените, просветляващите качества на другия човек.
Когато не вярваме в Бог, когато не вярваме в Реалността, Бог си остава същият. Но тогава ширещото се навред невежество получава възможността да ни обгърне по-могъщо и по-цялостно. А когато вярваме в Бог, Божието Състрадание получава най-голяма възможност да работи във и чрез нас с пълна сила. Колкото по-дълбоко навлезем в духовния живот, толкова повече разбираме възможностите на неверието и вярата.
Неверието е като разрушение. Вярата е като ново творение. Всеки път, когато повярваме в нещо, ние виждаме във и извън себе си облика на ново творение. А когато отидем една стъпка по-напред, когато вътрешната ни вяра се разрасне, ние виждаме в себе си един усъвършенстван човек и освободена душа.
Вярата спонтанно ли идва или чрез усилие?
Вярата идва спонтанно. Вярата идва с усилие. В духовния живот искреният, напреднал и предаден търсач може и ще има спонтанна вяра. Вярата чрез лично усилие, без божествената Милост и Божието безусловно Съвършенство, не може да действа така добре като спонтанната вяра. Спонтанната вяра е дар от Бога, който позволява на човешкото в нас да види, почувства и израсне в самия образ на Бог. Вярата чрез лично усилие е земно човешко откритие, въпреки че до известна степен тя също е необходима.
Да вярваш е да виждаш. Да виждаш е да вярваш. Когато вярването е виждане, търсачът става съвършен инструмент, който Всевишният да използва по Свой собствен Начин. Когато виждането е вярване, търсачът дава тържествено обещание на Бог и на себе си, че ще осъзнае и осъществи Бог на земята. Но няма сигурност, няма гаранция. Той може да изпълни божественото си обещание, а може и да не го изпълни, тъй като във всеки момент на дългото си пътуване той може да бъде връхлетян от множество съмнения, страхове, ревност, грижи и от нощта на невежеството.
Вярата чрез усилие е приемане, простото приемане на Истината и Светлината. Тази вяра обикновено е умствена и интелектуална. А спонтанната вяра е съзнателно и постоянно единство с Истината и Светлината. Това не означава, че вярата чрез лично усилие е безполезна; личното усилие има своята собствена стойност, но то не е така силно и надеждно като спонтанната вяра.
Не само обикновените човешки същества, но и много духовни гиганти са страдали от съмнения и други небожествени качества в човешката си природа, преди да се впуснат предано и всеотдайно в духовния път. Така че не бива да се обричаме на разочарование, когато сме нападнати от съмнение в духовния си живот. Извиращата отвътре вяра е начело на божествената духовна армия, която унищожава нашите съмнения или по-скоро просветлява нашите съмнения, изглажда нашите несъвършенства и преобразява привързаността ни и ограниченията ни в божествена пълнота.
Ние имаме два основни сетивни органа: окото и ухото. Очите ни доста често, ако не и винаги, си вярват. Ушите ни много често вярват на другите. Такива са нашите човешки очи и уши. Но божественото око, третото око, вярва само в прозрението на Божественото, а божествените уши вярват само в истината на Реалността. Когато се вслушваме във вътрешната повеля, когато имаме способността да израстваме в постоянно послушание към Вътрешния си Водач, ние чувстваме отвътре и отвън присъствието на спонтанната вяра. Вярата е реалността на вътрешното ни послушание. Това е божествена вяра, спонтанна вяра. Вярата чрез усилие е ограничено, дисциплинирано човешко разбиране.
Вярата е сила. Истинският търсач на безкрайната Истина знае това. Неискреният и нестремящ се търсач знае, че вярата е сила, но не може да премине отвъд разбирането или осъзнаването; докато искреният, истински, предан и отдаден търсещ знае, че вярата е динамична сила, която той има като свое притежание.
Ние виждаме едно дърво. То ражда цветове, а скоро след това виждаме плодове. Цветът е предвестникът на плода. В духовния живот вярата е цветът. Вярата е божествен ангел, който влиза при нас като предвестник на Върховния Господ.
