Някои казват, че вярата и съмнението са едно и също нещо. Като всяка от двойките противоположности, те могат да преминават едно в друго.
Ако се решим да започнем от древността, скептицизмът, например, превръща съмнението в основен метод във философията. Древните скептици подлагат на съмнение достигането до абсолютната истина за света и опровергават догматичната философия, че е възможно неоспоримо знание.
В началото на Новото време Декарт пък приема съмнението за начало на епохата на философските размисли. Той достига до добре познатото „Мисля, следователно съществувам“.
Погледнато от тази гледна точка, съмнението е един от пътищата към познание. Ако човек обаче не се усъмни в това, което е прието за истина от другите, не би стигнал до нови открития.
В крайна сметка, по пътя на ума съмнението ни кара да търсим и води до развитие.
Щом водим духовен живот, ние естествено се опитваме да живеем, следвайки пътя на сърцето. В ежедневните ни занимания съмнението ни атакува всеки ден, а вярата ни вдъхновява и енергетизира. Когато ни налегне съмнението, забелязваме как съзнанието ни пада. Ние не съумяваме да разширим кръгозора си. Изпитваме съмнение в собствените си способности, дори в самото си съществуване.
Рано сутрин, когато съмнението се прокрадне в ума ни, за нас става невъзможно да се измъкнем от тясната стая на мислите си. Докато ако ни вдъхнови и енергетизира вярата, ние чувстваме, че целият свят е наш.
Всеки човек изпитва и съмнение и вяра. Когато си служи с инструмента на съмнението, той чувства, че всичко в живота му е предначертано. Така напредъкът му секва. Но когато използва другия инструмент – вярата – той усеща, че лети към най-висшето ниво на съзнание и пее песента на вечно надминаващото се Отвъдно.
Всеки ден имаме възможността да се обвържем или да се освободим. Ние съзнателно или несъзнателно пеем песента на обвързването, като храним в себе си гъмжащите съмнения.
Падаме отново и отново от дървото на реалността, като играем със своя приятел съмнението. Но когато се гмурнем дълбоко навътре и изведем на преден план нашата просветляваща сърцето и проявяваща душата вяра, ние се изкачваме все по-високо и по-високо по дървото на реалността.
Ако следваме пътя на духовността, трябва да сме му стопроцентово верни. Да подхранваме вярата и да не я предаваме, за сметка на съмнението. Нужно е във всеки един миг да внимаваме какво казваме и какво мислим. Когато ни осени божествена мисъл, нека почувстваме, че в нас е влязла благословия. Тази благословия трябва да предложим на света около себе си. Ако успеем с пълна вяра и в тишина да предложим тази божествена мисъл на външния свят, то ние ще удовлетворим Бог вътре в себе си.
Твоят въпрос е:
колко далеч може да те отведе вярата?
Моят отговор е:
толкова далеч, колкото искаш,
за да видиш Усмивката Безкрай
на Божията Вечност.
