В книгата си „Криле на радостта” (София, 2007) Шри Чинмой обръща особено внимание на смирението: ролята му в разширяването на съзнанието при медитация и силата, която то ни дава по пътя към духовното съвършенство.
Смирението е истинската тайна на духовния живот. Когато проявяваме смирение, ние не подценяваме, нито пък надценяваме живота си. Смирението не означава да докосваме нечии нозе. То е чувство на свещено единство с човечеството. Истинското смирение е разширяване на съзнанието ни. То е божественият живот вътре в нас. Колкото по-високо се издигаме, толкова по-голямо е обещанието ни към Всевишния в човечеството. Колкото повече светлина получаваме благодарение на смирението си, толкова повече трябва да предложим на човечеството.
Mоето его говори,
моето смирение действа.
Когато наистина имаме какво да предложим и пожелаем да го направим с чувство на отдаденост, смирението се проявява спонтанно. Когато работим за нещо, непрестанно трябва да си напомняме да сме смирени и скромни, за да бъдем от по-голяма полза на човечеството. В себеотдаването ние намираме истинско щастие.
В човешкия живот, веднага след като постигнем нещо, в нас проникват гордост, суета и много други сили. Започваме да се превъзнасяме до небесата. Или идва несигурността. Независимо колко сме силни, богати и умни, не се чувстваме напълно сигурни. Но когато медитираме редовно и отдадено, ние получаваме в изобилие мир, светлина и блаженство. Когато се сдобием с тези качества, веднага започваме да чувстваме, че е наш несъмнен дълг да установим истинското смирение.
Егото, което е малкият “аз”, е изключително ограничено. То вечно търси нещо друго, но не и себе си. Самата природа на егото е да бъде недоволно и неудовлетворено. То никога не се радва на това, което притежава, и на това, което е, защото смята, че истината е винаги някъде другаде. Големият “Аз”, Себето, не търси нищо, защото в себе си той въплъщава всичко. Ние не можем да определим какво представлява универсалният Аз с помощта на ментални концепции. Можем само да го осъзнаем с помощта на своя стремеж. Малкият “аз” винаги ще ни кара да чувстваме, че като личности ние сме най-важните. Но ако се интересуваме единствено от личното си усъвършенстване и пренебрегваме останалия свят, ние сме напълно загубени. Нашият по-голям Аз ни казва, че принадлежим на Безкрайното, Вечното и Безсмъртното. По силата на отъждествяването си с Абсолюта ние се стремим към пълното съвършенство на цялото Божие творение.
Трябва да внимаваме, когато употребяваме думата “помощ”. Нека вместо нея използваме думата “служене”. Когато служим някому, ние проявяваме смирение. А когато смятаме, че помагаме на някого, веднага се появяват гордостта, суетата и егото. Когато помагаме, чувстваме, че сме по-вещи от другите, а когато ни помагат – че сме по-бездарни. В понятието за помощ се крие чувство на превъзходство или малоценност. Но когато служим от душа и сърце, ние не изпитваме гордост, защото не се смятаме по-значими. Чувстваме, че служим на Всевишния в другите. Когато служим, караме останалите да усетят присъствието на Всевишния в себе си. Истинското служене е придружено от смирение, а то се постига само с помощта на искрен и постоянен стремеж. Ако искаме да живеем в света и да работим за него, трябва да имаме нагласа за всеотдайно служене. Предоставена ни е златна възможност да служим на другите, за което трябва да сме благодарни на Бог.
Как можете да се освободите от егото? Почувствайте, чe то е крадец, проникнал вътре във вас. Какво правите, когато видите някой крадец? Подгонвате го. Ако започнете да преследвате егото си, един ден вие ще успеете да го заловите. Може това да не стане веднага, но ако знаете, че е извършен обир, и сте видели крадеца, поне ще започнете да го търсите. Един ден търсенето ви ще бъде възнаградено. Какво ще се случи, когато хванете егото крадец? Веднага ще успеете да преминете отвъд неговите ограничения. В пречистването и трансформацията на егото се крият съзнателната еволюция и истинското удовлетворение на човека.
Има и друг начин да овладеете егото. Да предположим, че сте добър певец и много се гордеете с гласа си. Задайте си въпроса дали сте най-добрият певец на земята. Отговорът ви ще е “не”, защото има много изпълнители, които пеят далеч по-добре от вас. Ако сте придобили знания и сте станали велик учен, може да смятате, че имате пълно основание да се гордеете със себе си. Но ако искрено се запитате дали сте най-великият учен в света, веднага отговорът ви ще е “не”. Има хора, които далеч ви надминават по знания и мъдрост. Ако пък смятате, че сте изключително красиви, отговорете искрено на въпроса дали сте най-красивият човек в цялото Божие творение. Отново отговорът ще бъде “не”. Независимо с какво се гордеете, помислете дали има някой, който ви превъзхожда. Ще откриете, че има много, много хора, които са далеч по-добри от вас във всяка една област на живота. Щом веднъж осъзнаете това, как бихте могли да запазите гордостта си? Ако искате завинаги да се отървете от суетата, егото и гордостта, потопете се дълбоко в морето на духовността. Там ще откриете своята истинска същност. Когато разкриете истинската си същност, егото и всичките му ограничения не ще могат да живеят във вас. Когато мирът, светлината и блаженството се спуснат свише, суетата, гордостта и егото изчезват.
Когато установите единството си с другите, вие незабавно разширявате съзнанието си. Ако някой извърши нещо добре, трябва да почувствате, че то е и ваше дело. И другите трябва да изпитат същото, когато вие постигнете нещо значимо. Когато някой направи нещо много добре, трябва да чувстваме, че именно нашият съзнателен стремеж и вдъхновение са му помогнали да постигне успех. Ако винаги работим в дух на солидарност, ще успеем да победим егото. Егото идва от разделението. Как може да има его, ако чувстваме истинското си вътрешно единство? Къде е съзнанието за “аз”-а, ако вие можете да приемете извършеното от мен за свое дело? Къде е съзнанието за “другия”, ако аз мога да приема направеното от вас за свое постижение? Егото изчезва то се разтапя във взаимното ни чувство на единение. В момента, в който се отъждествим с другите, ние осъзнаваме единството си с тях и съревнователният дух напуска живота ни. Тогава не може да има никакво его. В спорта зрителите могат да наблюдават как атлетът изтласква гюлето надалеч с дясната си ръка. Всички виждат как тази ръка го изтласква, но никой не би сметнал, че лявата е останала пасивна. Лявата ръка не изхвърля гюлето. Но ако тя или някоя друга част от тялото откажат да сътрудничат, тялото не би имало координация. Когато дясната ръка изхвърля гюлето, е необходимо да има обратно движение с лявата ръка, както и баланс на краката. Малкият пръст е част от тялото ми, но аз по-често мисля не за него, а за тялото си като цяло. Когато се грижа за тялото си, малкият ми пръст автоматично се подхранва с необходимата грижа, защото е в единство с тялото. Той не отделя съществуването си и съзнанието си от тялото. Ако порежем пръста си, цялото тяло страда от болката. Когато тялото се нахрани, малкият пръст също получава сила и укрепва. Той не може да бъде изолиран. Тялото автоматично се грижи за пръста благодарение на неделимото си единство с него.
По същия начин човешкото съзнание е част от Универсалното Съзнание. Независимо какво правим – дали се храним, пеем или работим в офиса си, ние трябва да помним Универсалното Съзнание. Можем да разглеждаме Универсалното Съзнание като цялото тяло, а индивидуалното си човешко съзнание като малкия пръст. Така лесно ще можем да се отъждествим с Него. В самото Универсално Съзнание всичко постоянно се разширява и израства в по-висша и по-удовлетворяваща светлина.
