Да опростим живота си

Ние често създаваме сами емоционалните и умствени лабиринти, из които се лутаме. Да освободим битието си от ненужната сложност означава да отворим място за истинската радост, която е винаги естествена и непринудена. В книгата „Съкровищата на щастието“ (София, 2017)Шри Чинмой говори за простотата като духовно постижение и път към пълноценен живот.

Простота е обикновена дума, но всеки знае колко е трудно да опростим живота си. Всеки път, когато някой внесе простота в житейските си дела, в житейските си постижения и успехи, той усеща, че е намерил себе си. И всеки път, когато натурата му стане сложна или заплетена, той чувства, че себеоткриването е много далеч. Простодушното сърце бяга бързо, по-бързо, най-бързо към целта.

*

Простотата, искреността и чистотата са най-ценните богатства на сърцето ви. Вие безсънно се нуждаете от тях. Затова ги ценете и уважавайте техните достойнства. Ако жадувате ей сега да вземете милиони неща от живота, постарайте се да намалите нуждите си. Ще видите, че докато намалявате потребностите си, животът ви ще се дисциплинира без принуда. Когато не се занимавате с безброй външни неща, ще откриете, че истината гледа право към вас и ви дава силата да въведете ред в живота си.

*

Ако съзнателно тичате към някаква цел, то вие естествено искате да стигнете там колкото е възможно по-скоро. Щом искате да бягате бързо, по-бързо, най-бързо, трябва да опростите външния си живот, своя живот на безпорядък, живот на желания, тревоги и безпокойство. Същевременно трябва да засилите вътрешния си живот, живота на стремеж, живота на отдаденост и озарение.

Сложността е в ума, а не в сърцето. Сърцето е само простота. Нужно ни е сърце на дете, за да бягаме най-бързо. Детското сърце е само простота. Но когато детето развие ума си и заживее в ума, объркването на света нахлува в него. Тогава страхът, съмнението, тревогата, завистта и много други небожествени сили го притискат и то просто не може да бяга бързо.

Да предположим, че вие и още някой вървите или тичате към дадена цел. Ако другият човек носи тежък товар на раменете си, той естествено няма да може да бяга бързо като вас. Но кой го кара да носи този товар? Никой! Само избраното от него невежество. При вас се е проявила мъдростта, затова вие знаете, че страхът, съмнението и другите нежелани качества трябва да бъдат отхвърлени. Или трябва да бъдат преобразени и просветлени, за да ви помагат допълнително във вашия бяг.

*

Бог е извънредно прост. Ние сме тези, които мислят за Него като за сложен. Бог говори на най-простия език, само че ние не Го разбираме. Горкият Бог, Той говори непрестанно и неуморно, ала ние нямаме време да Го слушаме.

*

Простодушният човек има само това, от което се нуждае, и знае разликата между необходимото и желаното. Ние смятаме, че щом искаме нещо, значи отчаяно се нуждаем от него. Но преди да овладеем света, ние виждаме с голямо учудване, че светът вече ни е завладял.

Ние искаме да притежаваме света в цялото му многообразие. Искаме многообразие без единение; искаме цветовете, плодовете и листата на дървото без дънера. Но ако не започнем от дънера, от простотата, то няма никога да стигнем до многообразието. Единението е източникът, а от него блика многообразието.

Простотата сама по себе си е обаяние. Ако човек е много естествен, той е обаятелен поради простотата си; а ако е вътрешно красив, той е простосърдечен поради вътрешната си красота. Ако е вътрешно духовен, човекът е като обаятелно и простосърдечно дете.

Във външния живот
простотата е обаятелна.
Във вътрешния живот
простотата е непобедима.

Изкуство и духовност

Шри Чинмой, който е не само извисен духовен учител, но и изключително плодовит художник, поет и композитор, отговаря на въпроси за връзката между изкуството и духовността (Sri Chinmoy, Jharna-Kala: The art of Sri Chinmoy).

Въпрос: Важно ли е изкуството за еволюцията на човечеството?

Шри Чинмой: Изкуството е изключително важно за еволюцията на човечеството, което еволюира именно чрез вътрешното и външното изкуство. Вътрешното изкуство е дисциплина; външното изкуство е  изпълнение на Божията Повеля. Вътрешното изкуство е молитва и медитация. Ако се молите и медитирате, несъмнено ще разберете дали Бог иска от вас да станете певец, учител или нещо друго. И тогава, ако се вслушате във вътрешната Повеля на Бог, това става външно изкуство. Тези изкуства, вътрешното и външното, са много важни за еволюцията на човечеството.

Въпрос: Каква е ролята на изкуството в духовния живот?

Шри Чинмой: Ролята на изкуството в духовния живот е най-напред да пробудим себе си, а след това да пробудим искрено търсещите хора около нас. Чрез самодисциплина и саможертва търсещият първо ще отгледа единството в сърцето си, а после ще предложи своето единно сърце на другите. В духовния живот човек трябва първо да бъде търсач. Тогава той ще предлага стремежа си на целия свят. Това е неговото изкуство. Това е неговият напредък за земята и неговото служене на Бог.

Въпрос: Различни значения ли имат цветовете във вашите картини?

Шри Чинмой: Цветовете в моите картини имат същите значения като в духовния живот. Ако е син цвят, той означава Безкрайност. Зеленото е нов живот или нова жизнена енергия. Бялото е чистота; то е също така и цветът на Божествената Майка. Пурпурното е за проявление на божественото. Това, което съм казвал за значението на цветовете в духовния живот, се отнася и за моето изкуство.

Въпрос: Какво изпитвате, когато рисувате?

Шри Чинмой: Когато рисувам, през повечето време изпитвам вътрешна радост и чувство за вътрешно откритие. Рисувайки, аз откривам нещо, което не съм знаел преди. Затова, когато рисувам, усещам огромна радост.

Въпрос: Направо от Бог ли са получили вдъхновението си най-знаменитите творци на света?

Шри Чинмой: Има множество прочути творци, които не са получавали никакво вдъхновение от Бог. Някои видни хора на изкуството са били атеисти – дори не са вярвали в Бог. Как тогава можем да кажем, че са получили вдъхновението си направо от Бог? В известен смисъл всичко е от Бог – доброто, злото, всичко. Ще кажете, че вдъхновението идва от по-висш източник, и този източник е Бог. Или бихте могли да кажете, че тези творци са се вдъхновили от природата. Самата природа притежава собствено вдъхновение, собствени възможности, и някои творци се отъждествяват с нея. Природата също така е част от Бог. Но когато става дума за Бог като личностно божество, Бог в неговия личностен аспект, те не са получили непременно вдъхновението си от Бог.

Да кажем, че този дом принадлежи на Бог. Ако някой вземе нещо от Божия Дом, можете да кажете, че го е взел от Бог. Защото каква е разликата между Бог и Божия Дом? И все пак има разлика, защото Бог е в една определена стая на Дома. Ако се молите и медитирате, ще можете да влезете в тази стая и да получите вдъхновение от самия Бог. Но ако някой не се интересува от такъв личностен Бог, той може да придобие вдъхновение от Божия Дом, който е природата. Природата също е Бог, тя е неговото външно проявление.

Духовността в изкуството

(из беседа на Шри Чинмой в университета Макгил, Монреал)

Духовност в изкуството: какво означава това? Означава изкуство в живота на желанията, изкуство в живота на стремежа и изкуство в живота на осъзнаването.

Изкуството в живота на желанията говори чрез Юлий Цезар: „Дойдох, видях, победих.“

Изкуството в живота на стремежа говори чрез Господ Буда. Преди да стигне до просветлението, той седнал под дървото бодхи и заявил: Няма да стана оттук, докато не постигна просветление.“

Изкуството в живота на осъзнаването говори чрез Спасителя Христос: „Аз и моят Отец сме едно.“ Ведическите пророци от древността са отправили същото послание: „Брахмосми – аз съм Брахман.“ Векове наред търсещите са се молили и медитирали, за да постигнат същата тази крайна цел – неразделното единство с Абсолютния Всевишен.

Животинско изкуство, човешко изкуство, божествено изкуство и върховно изкуство. Животинското изкуство се наслаждава и унищожава. То се наслаждава на нереалното: нощта на невежеството. То унищожава реалното: искрения глад за Истината, Светлината и Бог.

Човешкото изкуство плаче и се усмихва. То плаче за непрекъснат успех. Ала когато изпита ударите и несгодите на живота и успехът не идва, то е обречено на разочарование. Увенчае ли се с успех обаче, човешкото изкуство се усмихва на своя триумф.

Божественото изкуство израства и сияе. То израства като божествен инструмент, който да радва Абсолютния Всевишен по Неговия Начин. И когато Го радва, то сияе душевно, красиво и победоносно като утринно слънце.

Върховното изкуство се изкачва и се спуска. Изкачва се до хималайските висоти и после ги надминава. То е вечно надминаваща се реалност, а днешната му цел е само отправна точка за утрешната цел в безкрайното му пътуване към вечно надминаващото се Отвъдно.

Както самият живот е изкуство, така и всеки човек е по право творец. Всеки търсещ творец е напълно и безсънно съзнателен за своето животинско, човешко, божествено и върховно изкуство. Ала на земята има много хора, които не познават тези изкуства. Незнанието е благословия, казват те. Кога незнанието е благословия? Ако не си даваме сметка за предстояща беда и не ни връхлитат тревоги и безпокойства, в такъв момент незнанието е истинска благословия. Но много често незнанието ни пречи да предотвратим бедата тогава се налага да понасяме последствията. Детето не познава свойствата на огъня, затова то го докосва и си изгаря пръстите. От друга страна, някой ще се съгласи с Роберт Браунинг: „Незнанието не е невинност, а грях.“ Що е грях? Грехът е ограниченото съзнание на човека – съзнанието, обвързано със земното, а не небесно свободното. Когато е обвързано със земното, съзнанието ограничава търсещия човек на изкуството. Небесно свободното съзнание освобождава търсещия творец. Със силата на духовността търсещият художник трябва да нарисува и освободи живота си.

Чистота

Съвети на Шри Чинмой към тези, които се стремят към пречистване на съзнанието, за да напредват в духовния живот (Sri Chinmoy, Purity: Divinity's Little Sister: Inner Purification. NY: Agni Press, 1974)

Търсещият човек не може да постигне вътрешно пречистване изведнъж. Това е постепенен процес.

Трябва да започнем от самото начало и да работим последователно. Това означава, че по време на медитация следва да се пречистваме непрекъснато. Безполезно е да опитваме медитация без пречистване и е безполезно да очакваме пречистване без медитация. Ако човек се опитва да медитира, без да си прави труда да призове поне малко чистота, той само залоства вратата на сърцето си все по-здраво. Ако нечистите мисли дойдат по време на медитация, те са неизмеримо по-силни от онези, които ни спохождат през останалото време. Защо? Защото по време на медитация всичко е наситено, изострено, еднопосочно. Ако се появи някаква нечиста идея, тя черпи енергия от усилието на нашата медитация. Започнем ли обаче медитацията си с чистота, силата на чистотата лесно ще погълне всички нечисти мисли, които ни връхлитат.

Мирът, чистотата, блаженството, силата и другите божествени качества не могат да се задържат в нас завинаги, ако ни липсва чистота. Хиляди хора отпадат от духовния живот, защото не се стараят да внесат чистота в живота си. Те се стремят два, три или шест месеца, пет години, десет години. После внезапно се предават, само защото нямат чистота.

Повечето духовно стремящи се хора стават вегетарианци. Това е чудесно. Но ако ядем само зеленчуци и си представяме, че ще успеем да овладеем импулсите на низшия си витал, това е глупаво. Човек не може никога да победи низшия витал само с ядене на зеленчуци. Вегетарианството наистина ни помага в духовния живот, и аз наистина се радвам, ако можете да сте вегетарианци. Ала истинската чистота идва от вътрешния стремеж на душата, не от храната. Ако притежаваме известна духовна чистота, то телесната чистота, която придобиваме, отказвайки се от месото, ще е много полезна. Нямаме ли чистота, независимо колко внимателно избягваме да ядем месо или риба, това няма да ни донесе чистота.

Тези, които се съсредоточават върху храната, за да придобият чистота в ума, сърцето и душата, правят грешка. Ако наистина искаме чистота, е добре да не ядем месо; но трябва да знаем, че най-важни за чистотата са стремежът и медитацията.

Ако можем да изведем начело чистотата на душата, то с тази чистота ще можем да влезем в сърцето, ума, витала и накрая в тялото. Когато божествената чистота залее всички части на нашето същество, можем да сме сигурни, че тя ще е в нас завинаги. Трябва да знаем колко можем да очакваме от зеленчуковата храна. Помнете, че това, което може да ни даде чистота, е стремежът – стремежът на цялото тяло, витал, ум, сърце и душа. Когато обединим вътрешната и външната си чистота, ние увеличаваме и двете. Но вътрешната чистота трябва да е най-важна. За вътрешната чистота е нужен постоянен стремеж, издигащ се пламък. Ако я притежаваме, само тогава наистина ще постигнем нещо вечно.

Когато вече сме в състояние да пречистваме съзнанието си по време на медитация, можем да мислим за постигане на чистота докато сме будни и т. н. Пречистването на съзнанието при сънуване е много високо състояние.

За да призовете чистота по време на медитация, постарайте се когато медитирате вкъщи да запалите ароматни пръчици и свещи и да сложите цветя пред снимката на вашия Гуру, ако имате такъв. Тези неща ще ви помогнат да внесете чистота в атмосферата. После, щом започнете медитацията си, опитайте да вдишвате и издишвате от три до пет минути, като си представяте, че го правите заедно със своя Учител. Съзнателно давайте жизнения си дъх на Учителя, усещайте как дишате заедно с него. Тогава ще получите вътрешна чистота от Учителя си и ще можете да навлезете в медитацията си с необикновена чистота.

Упражнения

Вдишвайте чистота, издишвайте нечистота

Вдишвайте спокойно и бавно, като чувствате, че с всеки дъх поемате мир, светлина и блаженство. Тези качества не са нищо друго освен чистота. После, когато издишвате, чувствайте как издишвате цялото си вътрешно невежество и несъвършенство. Чрез съзнателно дишане можете да внасяте в себе си чистота; а при всяко издишване изхвърляйте нечистотата.

Вдишвайте през сърцето, издишвайте през теменната чакра

Нечистотата не възниква във вас, тя идва отвън – от небожественото съзнание на външния свят. Тя започва с дишането, когато вдишвате. Нашата нечистота не започва под пъпа; тя започва в носа, когато вдишваме, и после прониква надолу. Затова при вдишване трябва да усещате, че цветето вдишва, че красотата и уханието на цветето приемат всичко, което навлиза във вас. Рано сутринта вдишайте съзнателно седем пъти, като се стараете да почувствате, че всъщност вдишвате през сърцето, а не през носа. Опитайте се да доловите как дъхът влиза във вас през сърдечния център. А докато издишвате, се опитайте да почувствате, че дъхът се издига нагоре, до темето, и излиза през хилядолистния лотос – коронната чакра на върха на главата. Ако можете да усетите, а не само да си представите, че вдишвате през сърцето, чистотата веднага ще навлезе във вас и ще започне да циркулира и да действа. Когато чистотата започне да играе ролята си, нечистотата от пъпния и от долните центрове тръгва нагоре и се освобождава. Правете това рано сутрин, а ако е възможно, и вечер. Тогава непременно ще се пречистите.

Съкровищата на щастието

Наскоро излезе на български език „Съкровищата на щастието” от Шри Чинмой, за която архиепископ Дезмънд Туту  пише: „Тези прелестни бисери на мъдростта, написани от моя скъп приятел Шри Чинмой, са непреходни истини, наситени с насърчение, любов и доброта.” Предлагаме ви откъси от главата, посветена на радостта.

Можете да вкусите най-голямата радост просто като си представите едно дете, безкрайно по-красиво от всяко друго, което сте виждали на тоя свят. Вие имате в себе си дете, което е безкрайно по-красиво. Просто си го представете. Докато си го представяте, ще усетите огромна радост.

Когато почувствате, че сте дете, веднага си представете как стоите насред цветна градина. Тази цветна градина е вашето сърце. Детето може да си играе в градината с часове. То ще ходи от едно цвете при друго, но няма да напуска градината, защото ще получава радост от красотата и уханието на всяко цвете. Градината е вътре във вас и вие можете да останете там колкото пожелаете. По този начин можете да медитирате върху сърцето.

Бъди като дете.
Прави като дете.
Ходи от цвете на цвете
в градината на сърцето си,
докато намериш пълна радост
и съвършено удовлетворение.
*
Истинската вътрешна радост се ражда сама.
Тя не зависи от външни обстоятелства
или външни постижения.

Ако вътрешното ни съществуване е изпълнено с радост и наслада, само тогава ние ще имаме желание, ще горим от желание да помагаме на външния свят. Ако вътре в нас е гола пустиня, ако в нас няма светлина, как ще помагаме на човечеството, как ще му служим? Ако имаме вътрешна радост, то днес или утре, рано или късно, ние ще можем да изведем напред тази радост и да я предложим на човечеството. Трябва да обичаме човечеството душевно и да му служим безусловно.

Моето сърце споделя радостите си,
за да изпита радостта
докрай.

Външното свидетелство за напредък е вътрешната радост. Тази вътрешна радост не е като подивял слон. Тя е нещо много сладостно, силно и непрестанно изпълващо: изпълващо мислите ни, делата ни, всеки миг, за всеки, който е в досег с нас или мисли за нас. Това е вътрешната радост.

Трябва да знаем, че съществуват два вида радост, вътрешна и външна, и между тях има известна разлика. Ние чувстваме, че притежател на външната радост е някой друг, не сме ние. Имаме усещането, че някой друг вкусва тази радост, а ние се опитваме да я получим. Макар да не искаме да прибягваме до нечисти средства, много често се стремим да откраднем тази радост от околните. А може би се опитваме да се сдобием с нея, като разговаряме или се срещаме с хората.

Ала вътрешната радост не е такава. Когато се отдаваме на медитация или съзерцание, ние чувстваме, че сме душата на радостта. Тази радост, която носим вътрешно, е като извор; тя блика спонтанно.

Вътрешната радост е безстрашна. Ако пожелае, тя може за един миг да преобрази нашата човешка природа. Ако ни се удаде да изживеем истинска вътрешна радост дори и за секунда, ще усетим, че светът е съвсем различен. Да, ние чувстваме, че ако искаме радост, ще трябва да променим отношението си към определени страни на творението, защото светът постоянно воюва и върши всякакви небожествени неща. Но ако успеем да погледнем света с вътрешната си радост, ще видим, че светът е вече променен.

*

В живота ни може да има повече радост и по-малко напрежение само ако сме всеотдайни, а не взискателни. Когато се появи напрегнатост, тя идва от желанието ни нещо да стане според нашия замисъл, докато другите искат да е според техния. Напрежението тръгва от ума, защото ние виждаме светлината по един начин, а някои я виждат другояче. Затова няма мир, няма равновесие, само напрежение.

Напрежението възниква и когато искаме за един миг да свършим нещо, за което са нужни два часа или два дни.  Трябва да знаем, че Бог не го е замислил така. Той иска ние да отделим два часа или два дни, за да го направим. Ако имаме на ум Часа на Бог, а не своя собствен час, ще изпитваме радост.

Трябва да виждаме, че Бог работи не само в нас, но и в другите. Той действа и в нашите така наречени врагове. Това обаче не са истинските ни врагове. Нашите истински врагове са съмнението, страхът, тревогата и безпокойството. Когато не се опитваме да поправяме другите, а се стараем само да усъвършенстваме собствения си живот, ще сме радостни. И ако не очакваме нищо от когото и да било, а очакваме всичко единствено от Бог, то ние ще сме радостни. Успеем ли да почувстваме, че не сме незаменими, че светът спокойно ще върви напред и без нас, ще сме радостни. По този начин животът на всички ни може да е изпълнен с много радост.

*

Светът се нуждае и от вътрешна, и от външна радост. Ако не постигнем върховната вътрешна радост, можем поне да се стараем да даряваме и получаваме невинна външна радост. От чистата, невинна радост можем да направим крачка напред и да стигнем до вътрешната радост.

Трябва да знаем, че има огромна разлика между удоволствие и радост. Удоволствието е нещо, което обвързва, то е нетрайно. Удоволствието веднага бива последвано от разочарование, безпокойство, тревога и подтиснатост. Радостта, истинската радост, е нещо, което непрестанно израства и блика, което ни носи усещането, че можем да отидем по-далеч, да се потопим по-дълбоко, да литнем по-високо. Веднъж постигната, радостта израства като уханно цвете, което се разтваря листче по листче.

Никога не остарявайте

Шри Чинмой говори често и с голяма любов за децата и детското съзнание, за детската чистота, искреност и непредубеденост, които са ни така необходими в духовния живот.

Детето, а не старецът се движи напред в живота. Старите хора не мислят за напредък. Но годините сами по себе си не правят човека стар. Някой, който е на шестдесет или седемдесет години, може да притежава ентусиазма, вътрешната радост и вдъхновението на дете. А има хора на седемнадесет, осемнадесет или деветнадесет години, които нямат стремеж, нямат вдъхновение, нямат жизненост. Ако деветнадесетгодишният младеж не е способен да почерпи нещо от света или да му предложи нещо, ако не го е грижа за света и смята, че не му трябва нищо от него, то по дух той е на деветдесет и девет. От друга страна, ако един деветдесет и деветгодишен човек иска да научи вътрешния език – езика на божествената любов, езика на божествения мир, на божествената мъдрост и светлина – тогава по дух той е дете. В духовния живот за нас са важни не земните години, а вътрешният порив на човека  да направи нещо и да стане нещо – да стане Божие дете.

За да полетя от земните страдания
към небесния възторг,
ми е нужно
детско, чисто сърце,
което никога не остарява.

Ако наистина искате да станете дете, трябва да почувствате, че винаги има какво да научите и че Бог е готов да ви учи. В духовния живот всеки ден, всяка минута, всяка секунда научавате по нещо от нашия божествен Отец. Ако постоянно имате усещането, че се учите във вътрешния свят, тогава няма граници за божественото познание, което можете да получите и да постигнете.

Тъй като детето живее в сърцето, то винаги чувства, че майката или бащата ще се погрижат за него. То постоянно разчита да получи защита, напътствие, подкрепа. Затова детето живее с естествена увереност. Понеже е винаги в сърцето, то усеща, че няма потребност, която родителите му не биха удовлетворили. Ако живееше в ума, то щеше тутакси да си помисли: „О, може би баща ми няма да може да направи това. Може би майка ми няма да е край мен да ми помогне”. Тогава детето щеше да се изплаши, да се изпълни със съмнения и тревога. Ала детето не живее в ума. Така и вие, ако искате да сте дете по дух независимо от годините си, трябва да чувствате, че има Някой с безкрайно повече Светлина на Мъдростта, който непрестанно мисли за вас – и че този Някой е Бог.

Този, който държи повече на интелекта, отколкото на сърцето, този, за когото външните постижения са по-важни от вътрешните, а обществото навън е по-важно от Бог вътре в него, не може никога да бъде като дете. Истинското дете винаги живее в сърцето, а възрастният е винаги в ума.

Този, който истински обича Бог,
не остарява.
Той само става по-мъдър.

В ума няма любов. Истинска любов можем да открием само в сърцето-цвете. Сърцето-цвете неспирно се стреми да зарадва другите. Тъй като Бог притежава сърцето-цвете на дете, Той винаги се стреми да ни направи щастливи.

Сърцето-цвете на детето е божествено сърце. Ако си оставаме във външния свят, ние виждаме децата като обикновени човешки същества. Но устремим ли се навътре, веднага ще видим, че децата въплъщават всички божествени качества на Всевишния. Тогава ще съзрем децата като истински чудеса – като божествени инструменти, като цветя на Бог.

Sri Chinmoy, Never grow old, Agni Press, 1998

Само красотата и любовта
на детското сърце
могат да преобразят природата на света.

Sri Chinmoy, Twenty-Seven Thousand Aspiration-Plants, part 267, Agni Press, 1998

Прошката

Мисли и афоризми на Шри Чинмой за човешката прошка и божественото опрощение

Само две чудеса заслужават да се видят:
чудото на любовта
и чудото на прошката.

Sri Chinmoy, 207 Flower-Flames, Agni Press, 1985

Ако искаме да сме истински щастливи, напълно щастливи, невъобразимо щастливи, трябва да овладеем силата да прощаваме. И прошката ще е не само за тези, които са ни сторили нещо лошо, а ще трябва много категорично да простим и на себе си. Трябва да си простим за всички свои лоши постъпки. Иначе няма да можем да вървим напред – никога, никога!

Какво ще стане, ако не си простим за това, което сме направили преди десет години? Чувството за вина ще е като десет мъртви слона, които трябва да влачим със себе си. Ала ако искаме бързината на елен, ще простим не само на другите, но и на себе си. За да сме истински щастливи, неизказано щастливи, безкрайно щастливи, е нужно прошката да бъде както за околния свят, така и за нас самите. В противен случай само ще носим със себе си безброй мъртви слонове. Кой може да е щастлив, когато е принуден да носи стотици слонове?

Прошката е изключително важна. Простете на света около вас, на тези, които са се отнесли зле към вас, простете и на себе си за стореното, но с мисълта, че няма да повече да правите същата грешка. Преди сте правили грешката да не се отъждествявате с целия свят. Затова е толкова трудно да простите на света. Но прошката става най-лесна от всичко, ако възприемем правилната нагласа, а тя е, че трябва да вървим напред, трябва да вървим напред, трябва да вървим напред. Не можем да позволим на мъртвия товар на слоновете да ни тегли постоянно назад.

Sri Chinmoy, Rainbow-Flowers, part 3, Agni Press, 1999

Ние трябва да простим първо на себе си
много преди да простим
на враговете си.

Sri Chinmoy, Seventy-Seven Thousand Service-Trees, part 40, Agni Press, 2004

Умът забравя, но никога не прощава.
Сърцето прощава, но никога не забравя.
Душата прощава и забравя всичко.

Sri Chinmoy, Arise! Awake! Thoughts of a yogi, Frederick Fell, Inc., 1972

Прошката е мояна божествена сила. Да прощаваме на другите във физическия свят е трудна задача. Да забравяме недостатъците на другите е по-трудно. Да не намираме недостатъци у другите е изключително трудно. Ала когато мислим за Бог, става лесно да простим на хората; когато се молим на Бог, става лесно да забравим слабостите, ограниченията и недостатъците на хората. Когато медитираме върху Бог, става лесно да не забелязваме нищо лошо у хората.

Sri Chinmoy, University of Swansea, Wales, 17 July 1974

Когато направим нещо лошо, Божието Опрощение изпълнява дълга си. Това значи, че Бог ни прощава. Но нашата прошка не изиграва ролята си. Ние измъчваме самото си същество. Това не означава, че Бог иска да избяга от действителността, като само ни прощава. Не означава също, че ние сме прави и затова не си прощаваме. Бог знае, че всеки път, щом ни прости, Той ни дава още една възможност да вървим по пътя на Божественото и да стигнем до предопределената ни цел. Ала не си ли простим, невежеството в нас, което е довело до грешката, получава нова възможност да забави напредъка ни. То ни пречи да подновим пътуването си. Когато направим грешка и след това се измъчваме в името на справедливостта, ние отлагаме и отлагаме, не започваме отново пътешествието си.

Бог, със своята безгранична Щедрост, ни прощава незабавно, защото чувства, че ако ни даде още една възможност, ще можем да тичаме, да летим и да се гмуркаме навътре. Той не ни прощава от небрежност, от нехайство или за да избегне усложнения. Нищо подобно! Той чувства, че ако не ни прощава всеки път, щом направим някоя голяма грешка, напредъкът ни ще спре.

Sri Chinmoy, AUM — Vol.II-2, No. 9, September 27, 1975

Въпрос: Как да получим Божието Опрощение?

Шри Чинмой: Божието Опрощение получавате само като си напомняте – непрестанно, съзнателно, безсънно и бездиханно – че Бог е самото Опрощение. Не трябва на мислите за Бог като за Справедливост, като за безкрайна Светлина или Мир. Не мислете за никой друг аспект на Бог. Мислете единствено за Божието Опрощение или за Бог Опрощението. Трябва да изпълните ума и сърцето си с една мисъл: опрощение, опрощение, опрощение. Вместо да мислите за Светлината на Божията Справедливост, е нужно само да повтаряте: „Моят Бог е целият Опрощение, моят Бог е целият Опрощение.” Докато повтаряте това, не трябва да мислите за всички небожествени неща, които сте извършили: „О, аз излъгах, аз ударих някого, направих толкова много други грешки.” Не, ще виждате само добрата страна. Ще мислите само за Божието Опрощение, което е пред вас, около вас и във вас. Ако можете стотици и хиляди пъти да повтаряте от душа: „Моят Бог е целият Опрощение, моят Бог е целият Опрощение,” тогава всички ваши груби грешки ще бъдат заличени. Всички грешки, които сте направили през годините, всички ваши невежи постъпки ще бъдат унищожени. Тогава ще почувствате не само че ви е простено, но и че вие самите сте Божието Опрощение. Ако някой попита за името ви, ще кажете: „Името ми е Опрощението на моя Господ.” Ако някой запита кой сте, ще отвърнете: „Аз съм Опрощението на моя Господ.”

Sri Chinmoy, What I need from God, Agni Press, 1982

Не плачи,
Не плачи.
просто се усмихвай молитвено,
ако Божието Опрощение
е твоята искрена надежда.

Sri Chinmoy, Seventy-Seven Thousand Service-Trees, part 9, Agni Press, 1998

Надеждата – II част

Как да не губим надежда? Трябва да опитаме да изхвърлим всички очаквания от нашия желаещ ум. Външният ни ум е този, който смята, че се нуждае от нещо или иска нещо. Когато почувстваме някаква нужда, обикновената човешка надежда влиза в ролята си. Желаещият ум е този, който подхранва външната ни надежда. Ако можем да сме над желаещия ум и да оставаме винаги в спонтанността на сърцето, то ние постоянно ще изпитваме чувството, че притежаваме божествената истина.

Когато оставаме със стремежа на сърцето си, ние сме неизменно отъждествени с Божията Воля, и тогава нашата земна надежда се преобразява в божествена.

Надеждата е сладка.
Надеждата е просветляваща.
Надеждата е изпълваща.
Надеждата може да бъде вечна.
Затова не се отказвай от надеждата
дори в залеза на живота си.

Когато храним човешка надежда, тя може да се сбъдне, а може и да не се сбъдне. Ала ако надеждата е божествена, ние чувстваме, че някой ни казва да посеем семето и ни обещава, че утре то ще покълне, вдругиден ще стане фиданка, а след няколко месеца или години ще ни даде богата реколта. Когато храним божествена надежда, е налице една вътрешна увереност и ние сме вдъхновени да работим за резултата. Ако сторим това днес, утре ще получим нещо, а вдругиден ще се случи друго; това е като изкачване на няколко стъпала от стълба. Ние правим стъпка след стъпка. Създаваме нещо и благодарение на създаденото получаваме определен резултат. Ако не сме доволни, ще създаваме още и още, и накрая ще бъдем удовлетворени. Това е божествена надежда.

Да кажем, че днес аз се надявам утре да стана искрено търсеща личност. Ако това е човешка надежда, тя е просто самозалъгване. Когато дойде утрешният ден, аз ще съм дълбоко заспал и ще се надявам да бъда много искрено търсещ на следващия ден. Но ако е божествена надежда, веднага ще има действие. Аз ще направя нещо. Ще почувствам, че не е достатъчно само да мисля или да се надявам, че ще стана някакъв.  Ще навляза в сферата на действието. Така че в този случай надеждата е майка на приноса. Ако започнем да действаме, ще постигнем или изпълнение на надеждата си или превръщане на надеждата в реалност.

Човешката надежда е като човешкото желание. Когато днешната надежда се сбъдне, утре ще има нещо друго, на което да се надяваме. Това няма край. Но когато се сбъдне божествената надежда, ние не молим за нещо друго, за по-висша реалност. В самата надежда реалността се разраства и става обширна, по-обширна, най-обширна.

Надеждата е добра.
Затова
аз общувам с надеждата.
Надеждата е бързонога.
Затова
аз тичам с надеждата.
Надеждата е смела.
Затова
аз взимам безгранична сила
от надеждата.
Надеждата е искрена.
Затова
аз каня надеждата
да ме съпътства
към Златния Бряг.

Когато се стремим, ние осъзнаваме, че надеждата е ръка, красива и силна, която ни приканва към вътрешно преобразяване. Когато не се стремим, надеждата ни се явява по друг начин. Струва ни се, че тя е може би само умствена халюцинация; че тя е може би само измама.

Няма човек на земята, независимо дали се стреми или не, който да избяга от надеждата. Но надеждата сама по себе си не е бягство. Тя ни обединява с една по-висша реалност, която ни просветлява и удовлетворява.

Искрено търсещият човек не се интересува от далечното или по-далечното бъдеще. Той чувства, че неговият свят е Вечното Сега. Чрез своята убедителна вътрешна вяра той иска да види, да почувства и израсне във Вечното Сега.

В обикновения свят надеждата често пъти не е нещо повече от строеж на въздушни замъци. Но в духовния живот вътрешната надежда и вътрешният плач, който наричаме стремеж, вървят заедно. Тук нашата надежда играе ролята на божествен предвестник. Тя е като мечтата, която е винаги една крачка пред реалността. Бог си служи със своите приканващи Ръце, за да води и напътства стремежа на търсещия към предопределената цел.

Светът е все още на безброй мили разстояние от мира. Но това, че не виждаме реалността отведнъж, не е причина да се обезсърчаваме. Преди зазоряване е тъмно. Когато се вглеждаме в мрака, който цари навред наоколо, ни е почти невъзможно да вярваме, че ще настъпи светлина. Но в края на тунела има светлина. В края на мрака има светлина.

Светлината, за която говорим, не е наша умствена халюцинация или заблуда. Тя е нашата вътрешна светлина, светлината на душата ни дълбоко в нас, и тя непрестанно прави отчаяни опити да излезе наяве. Тя гори от желание да излезе напред, за да ни освободи, да ни просветли и да ни направи съвършени.

О, малка птицо на надеждата в сърцето ми,
ти всеки ден изпълваш живота ми
с твоите даряващи красота сили.

Надеждата

Шри Чинмой споделя мисли за силата на надеждата, за човешката и божествена надежда, за нейната спасителна и градивна роля в живота ни (Sri Chinmoy, The Jewels of Happiness, London, 2010)

Надеждата е наше вътрешно усилие. Това вътрешно усилие ни вдъхновява да видим нещо ново, да почувстваме, да кажем и да направим нещо ново и накрая да се превърнем в нещо ново.
Надеждата е сила. Може да смятаме, че надеждата е само фантазия, но в нея се крие сила. Има много хора без надежда. Те или не знаят как, или не искат да се надяват. Но това е неправилна нагласа. Надеждата не е самоизмама. Тя не е умствена халюцинация. Надеждата е мощна вътрешна реалност.
Само ако в мислите и делата ни винаги присъства надеждата за обновление, ние ще можем да преодоляваме. Затова трябва всеки миг да скътваме надежда и обещание.

Нека не подценяваме силата на надеждата.
Без значение колко кратък е животът й,
тя ни дарява с най-убедителната
и изпълваща сила.

Всеки ден трябва да идва при вас като нова надежда, ново обещание, нов стремеж, нова енергия, нов трепет и нова наслада. Утрешният ден ще настъпи, а вие вече сте видели хиляди дни. Ако мислите, че утре ще е още един ден като тези, които вече сте преживели, то няма да напредвате. Нужно е да чувствате, че утрешният ден ще е нещо съвсем ново, което вие ще сътворите в живота си.

Вчерашните поражения
трябва да бъдат забравени.
Утрешната нова надежда
и ново осъществяване
трябва да бъдат подхранвани.

Надеждата и вярата са две близки сестри; те винаги вървят заедно. Надеждата подхранва вярата, а вярата пази надеждата. Надеждата притегля сърцето на утрешния ден в тялото на днешния. Вярата тласка тялото на днешния ден в сърцето на утрешния. Когато утрешното сърце влезе в днешното тяло, човешкият стремеж се увенчава с успех. Когато днешното тяло влезе в утрешното сърце, прозрението на Небесата се увенчава с успех.
Да се надяваш означава да виждаш с окото на сърцето. Да се надяваш означава да направиш сърцето предводител на витала и тялото. Да се надяваш означава да пропъдиш мрачната нощ. Да се надяваш означава да чувстваш присъствието на вътрешното слънце. Вътрешното слънце го има; външното слънце се явява.

Надеждата не е кухо понятие.
Надеждата е реалност, която може да ни се разкрие
и ни се разкрива в избрания от Бог час.
Да се надяваш е да знаеш тайната на осъществяването.

Човек губи надежда, защото смята, че има известен период, определено време, за което той трябва да постигне нещо. Решаваме например, че за два дни ще осъществим нещо конкретно. Външно може да кажем, че се надяваме в близко бъдеще да получим или да направим нещо. Но това не е съвсем вярно. Ако влезем дълбоко навътре, ние ще видим, че умът ни вече е отредил даден период от време. Когато дойде денят, външният ни ум може да не знае, че  това е крайният срок, отблязан в календара на нашия вътрешен ум. Но на тази дата, ако не сме постигнали или получили резултата, на който сме се надявали, ще ни се стори, че светът е рухнал. Ако не видим резултата на този ден, ще се отчаем.
Какво можем да направим, за да си възвърнем надеждата? Преди всичко трябва да знаем, че истинската надежда не е безсилна. Ние много често смятаме надеждата за нещо много крехко – сладостно, меко, успокояващо чувство, което е като балсам за нашия външен ум. Но това не е подходящо определение за надеждата. Трябва да знаем, че надеждата е много осезаема, много силна. Тя не е нещо, което плаче за отвъдния свят или за несъществуваща истина. Не, надеждата е видяла истината, но все още не може и не я притежава. Тя е видяла истината, но не може да я направи достояние на света.

Щом има цвете на надеждата,
определено ще има
плод на надеждата.
Само чакай и гледай.

Божествената надежда се различава много от човешката. Обикновената човешка надежда рядко може да се изпълни, защото в нея няма решителност, няма искреност и съзнателна готовност за приемане на най-висшата истина.
Ала божествената надежда е съзряла истината, която ние накрая ще постигнем. Ако знаем какво е божествена надежда, ще извличаме сила от увереността, която тя ни носи. Надеждата все още не е успяла да изведе истината на преден план в живота ни, но един ден тя ще го стори.

Човешката надежда очаква нещо – например пет долара. Дойде ли резултатът, тази човешка надежда не е на себе си от радост и често губи вътрешния си покой. Но ако започнем с божествена надежда, ние никога няма да изгубим вътрешното си равновесие и спокойствие. Нашата божествена надежда винаги е съзирала истината в нейния най-висш аспект. Сега тази истина трябва единствено да бъде въплътена. Надеждата ни е само да проявим тази истина. Тогава, щом надеждата се сбъдне, ние не губим вътрешното си равновесие, защото сме знаели, че непременно ще стане така.

Надеждата не е краткотраен проблясък.
Надеждата е постепенна, неотклонна,
просветляваща и изпълваща висота на Вечността.

Времената се менят

Беседа на Шри Чинмой в университета Хофстра, 5 април 1978 г.

Времената се менят. Това е отколешен урок. Всички ние сме го научили. Днес ще учим нов урок. Новият урок е, че ние също се променяме.

Какво променяме? Ние променяме съзнанието си. Съзнанието е онова, което ни свързва или със смъртта, или с Безсмъртието. В обвързания с желанията свят смъртта властва безразделно. В свободния свят на стремежа безразделно властва Безсмъртието.

Защо се променяме? Променяме се, защото дори след реализирането на нашия свят от желания ние все още не сме удовлетворени. Дори една точица удовлетворение не се мярка на умствения ни хоризонт, на виталния или телесния ни хоризонт. Но в света на стремежа не се нуждаем от нищо за своето удовлетворение. Не ни трябва нищо, за да утолим вътрешния си копнеж и вътрешното си търсене. В мига, в който заплачем дълбоко в себе си, ние изпитваме чувство на удовлетворение. Докато плачем, получаваме чувство на удовлеворение. Не е нужно да чакаме резултата. Най-удовлетворяващият резултат е в самия плач.

Как се променяме от света на желанията към света на стремежа, от бездната на смъртта към морето на Безсмъртието? Ние се променяме по силата на своето вдъхновение и стремеж. Вдъхновението е божествената реалност, която ни води напред – далеч, по-далеч, най-далеч. Стремежът е божествената реалност, която ни издига нагоре – високо, по-високо, най-високо. Вдъхновението ни дава движение напред, стремежът ни дава движение нагоре.

Кога всъщност се променяме? Променяме се, когато удари Часът на Бог. Какво е Часът на Бог? Това е часът, в който всичко се променя незабавно. Всичко се извършва не от човешките същества, а от Бог, Вечния Водач, във и чрез човешките същества. В този момент Бог не очаква нищо в замяна. Светлината на Неговата Справедливост бива заменена от Висотата на Неговото Състрадание. Бог съзнателно дава на човека да почувства, че идва от безкрайната Светлина и е предопределен за безсмъртна Наслада. В избрания от Бог Час човекът се превръща в постоянно горящ пламък от благодарност, който накрая става слънце. А насред това слънце засиява стремежът на човечеството. Най-накрая идва време, когато Абсолютният Всевишен открива, че човечеството е Негов съвършен инструмент, който да Го радва така, както Той желае.

Времената се менят. Това е нашият отколешен урок. Ние също се променяме. Това е новият ни урок. Когато времената се менят, много често ние се оказваме безпомощни, безнадеждни и негодни. Всеки миг сме принудени да постъпваме като истински просяци. Времето не ни чака, а ние не сме успели да доведем докрай намеренията си. Но когато научим новия урок – че и ние също се променяме – тогава усещаме, че всеки миг дочуваме вътрешен повик. Всеки миг се подготвяме да удовлетворим една вътрешна потребност. Всеки миг се подготвяме да научим изкуството на всеотдайността, защото във всеотдайността е върховното Послание на Бог. Нашата цел е не само да съзрем Лика на Златното Всичко, но и накрая да се превърнем в Златното Всичко.

Ние се променяме. Променяме се към по-добро, защото в нас е скрита вечната жажда, неизменната жажда да се слеем с вселенската Истина и с трансценденталната Реалност. Ние се променяме. Винаги се променяме към по-добро, защото върховната Истина в нас е послание за божествено съвършенство и божествено удовлетворение.

Смирението – истинската тайна на духовния живот – II част

Още за смирението и гордостта от Шри Чинмой („Криле на радостта”, София, 2007)

Смирението не е малодушие. Духовното смирение само по себе си е вид божествена сила. Смирението е силата на душата. Това, което в Небесата наричаме “смирение”, тук на земята наричаме “сила”. Когато силата на душата се проявява, тя го прави чрез смирението. Силата на телесното, силата на жизнената енергия и силата на ума трудно постигат смирение. Но за силата на сърцето това е много лесно. Силата на сърцето притежава чувството за единство. Как можем едновременно да имаме и сила, и смирение? Помислете си за майката. Тя е много по-силна и по-мъдра от детето си. Но не чувства, че е под достойнството ѝ да се прекланя пред него. Тя знае, че го прави благодарение на пълното си единство с него. Майката е много по-висока, но когато иска да нахрани рожбата си, се скланя. Любовта на детето към майката не отслабва от това, че тя се навежда. Напротив, любовта му още повече се засилва. Детето вижда, че майката е по-висока и спокойно би могла да остане изправена там горе, докато то се мъчи да порасне. Но поради своята доброта тя не постъпва така. Тук няма никакво чувство за превъзходство, става въпрос просто за единство. Смирението означава единство с останалия свят. Благодарение на смирението си ние се разширяваме. А самото разширяване е сила.

Трябва да осъзнаем,
че само един е начинът
да се сдобием с безкрайни възможности.
И той се крие в най-великата сила:
смирението.

Преди много години един търсещ посетил беседа на големия индийски учител Башкарананда и му задал няколко въпроса. Башкарананда отговорил на въпросите на всички присъстващи, но не и на неговите. Вместо това го обидил и му казал да си върви. Всички били потресени от поведението на Учителя, а търсещият се прибрал вкъщи силно натъжен. Същата нощ той сънувал как Свами Башкарананда отговаря с много любов на всичките му въпроси. На следващия ден разказал на другите защо Учителят не бил отговорил на въпросите му пред всички. Останалите търсещи били задали въпросите си с най-дълбока искреност и смирение, докато той поставил своите много самонадеяно. Ето защо, вместо да му отговори, Свами Башкарананда го нагрубил. През нощта Учителят му простил и отговорил на въпросите му насън. Търсещият бил напълно удовлетворен от отговорите и изключително благодарен за това, че Свами Башкарананда просветлил неговата гордост.

***

Смирението не е фалшива скромност. Да имате смирение, не означава да заемете място на последния ред. Ако умишлено сядате отзад, за да покажете на другите колко сте смирени, то вие изобщо нямате смирение. Фалшивото смирение е това, което показва робът пред господаря си. Той знае, че ако не се подчинява сляпо на господаря си, ако не демонстрира външна смиреност, ще бъде наказан. Истинското смирение е нещо напълно различно, то е чувство за единство. Да имаш смирение, означава да даваш радост на другите. Тук на земята ние искаме да получаваме радост. Но къде да я намерим? Истинска радост получаваме от себеотдаването, а не от притежаването или демонстрирането на нашето превъзходство. Когато позволим на другите да се радват, ние чувстваме, че радостта ни е по-пълна, по-съвършена, по-божествена. Когато караме другите да се чувстват равни на нас или дори по-значими, ние проявяваме истинско смирение.

Този, който разбира значението на смирението, е истински божествен. Смирението е истинска божественост. То е светлината на душата ни, простираща се навред. Когато светлината на душата се прояви във физическото същество благодарение на пълното единство с всички човешки същества, това е божественото смирение. Нищо не може да проникне в човек така тихо и в същото време така убедително, както смирението. Чрез смирението можем да се потопим най-дълбоко и да се изкачим най-високо в нашата медитация. В смирението се крие единството, а единството е нашата божествена реалност.

Когато наистина имате какво да предложите на света, вие можете да развиете истинско смирение. Безплодното дърво остава изправено. Но отрупаното с плодове дърво се привежда. Ако вие сте пълен с гордост и егоизъм, никой няма да получи от вас нищо стойностно. Но ако притежавате искрено смирение, това означава, че има какво да предложите на човечеството. Как можете да станете смирени? Може да медитирате върху дърво. Когато дървото предлага плодовете си на света, то се скланя с най-дълбоко смирение. Когато дава своята сянка и защита, то го прави за всеки, без значение дали е богат, известен или способен. Когато дървото цъфти и ражда плодове, то се накланя и споделя своите плодове със света.

Погледнете Майката Земя, която ни пази, храни и дава подслон по всевъзможни начини. Колко злини са ѝ сторени и въпреки това тя прощава всичко. Смирението се крие пред очите ни в стръкчето трева. Според човешките ни разбирания тревата е нещо незначително. Всеки може да стъпи върху нея. Но ако я погледнем с вътрешното си зрение, ще усетим колко велика е тя. Рано сутрин, когато видим росата върху нея, си казваме: “Колко е красива”. Няколко часа по-късно може да стъпваме върху нея, но

въпреки това тя не се оплаква, нито пък негодува. Ако вървим внимателно по тревата, можем да усетим единството си с Майката Земя. Когато имаме вътрешната способност да оценим тревата, ние възкликваме: “Колко смирена и всеотдайна е тя!”

Като дървото ще се преклоня.
Ще прощавам като планината с вдигната глава.
Като майката вечно буден ще стоя.
Като сърцето винаги ще боготворя.