Въпрос: Бихте ли казали нещо за Вечността и вечния Живот?
Шри Чинмой: Като духовен човек, по силата на вътрешното си осъзнаване мога да кажа, че душата не умира. Ние знаем, че сме вечни. Дошли сме от Бог, живеем в Бог, израстваме в Бог и ще осъществим Бог. Животът и смъртта са като две стаи. Преминаването от живота към смъртта е все едно да влезем от една стая в друга. В момента аз се намирам във всекидневната. В нея разговарям с вас, медитирам, гледам ви. Тук аз трябва да проявя физическото си тяло. Трябва да работя и да бъда активен. Но има и друга стая – спалнята. В нея си почивам и спя. Там не е нужно да демонстрирам съществуването си пред никого. В тази стая съществувам само за себе си.
Нашият земен живот идва от безкрайния Живот, божествения Живот. В този земен живот ние можем да останем на земята за определен период, например петдесет-шестдесет години. Но в това ограничено земно време се съдържа безкрайният Живот. След известно време отново преминаваме през коридора на смъртта в продължение на пет, десет или двадесет години. Когато навлезем в този коридор, душата напуска тялото за по-кратка или по-дълга почивка и се връща в света на душите. Там, ако човек е бил духовен, душата му си възвръща вечния Живот, божествения Живот, който е съществувал преди раждането, който съществува между раждането и смъртта, както и в самата смърт, и същевременно минава отвъд нея. Докато живеем на земята, можем да се установим в царството на вечния Живот чрез своя стремеж и медитация. Но ако само влезем в безкрайния Живот, ние няма да го притежаваме. Трябва съзнателно и постоянно да израстваме в него. Когато започнем живот на медитация, тя трябва рано или късно да стане неделима част от всеки един миг на живота ни. А когато сме в състояние да медитираме двадесет и четири часа в денонощието, ще започнем постоянно да вдишваме безкрайния Живот. Във вътрешното си съзнание ще се слеем с душата си. Когато живеем в душата, смъртта не съществува. Има само една постоянна еволюция на съзнанието, на стремящия се живот. Когато живеем в тялото, смъртта присъства във всеки един момент. Щом в ума ни навлезе страх, ние мигновено умираме. Още щом негативната сила се появи, ние умираме. Колко пъти умираме всеки ден! Страхът, съмнението и безпокойството непрекъснато убиват вътрешното ни същество.
Смъртта е неизбежна, защото в настоящия момент тялото ни е несъвършено. То отказва да израства божествено и безспирно. Не се отваря към вечния Живот. Но ние няма винаги да страдаме от това ограничение. Тялото ще стане по-съзнателно, самото то ще се стреми да спуска все повече и повече Светлина, Блаженство, Мир и Сила в своето външно и вътрешно съществуване, и накрая ще израсне в съвършенство. Тогава вече смъртта няма да е неизбежна.
Всъщност самата смърт ще умре. Сега тялото умира, а душата си почива. Но тя не забравя да отнесе със себе си есенцията на преживяванията, които е имала на земята сред живите. Докато си почива, душата усвоява есенцията от миналото. Когато този процес привърши, тя започва да се подготвя за ново пътешествие. Избира новото си въплъщение, новата среда, новите обстоятелства, новата си личност и мисия. След което тя се среща и разговаря с Всевишния и с Неговото божествено одобрение се спуска във физическия свят.
Раждането и смъртта са неделими. Раждането предхожда смъртта, смъртта следва раждането. Това, от което се нуждаем, за да свържем раждането и смъртта, е животът. Звучи невероятно, но този живот е съществувал преди нашето раждане, съществува между нашето раждане и смърт и ще продължи да съществува и след нашата смърт, разпервайки широките си криле във Вечността, Безкрая и Безсмъртието. Напредналият търсещ вижда и чувства, че във всеки миг изживява ново рождение и нова смърт, докато душата му се придвижва от една опитност към друга. Когато тялото, виталът и умът живеят в душата и преживяват – всъщност стават – нескончаема опитност на Всевишния, само и единствено тогава вечният Божествен Живот ще проникне в цялото ни човешко съществуване.

Въпрос: Адът наистина ли е място във виталните светове, или е просто ниво на съзнание?
Шри Чинмой: На физическо-ментално ниво адът е място. То е преживяване за витала. Ако водите лош живот, ще трябва да минете оттам. Там има истинско страдание, неописуемо страдание. Особено за самоубийците страданието е безкрайно по-тежко, отколкото да бъдеш изпържен жив в мазнина. Мъчението, през което преминават самоубийците във финия физически и витален свят, е невъобразимо и непоносимо. Те дълго време няма да се преродят отново. След като страдат във виталния свят години наред, когато накрая отново успеят да се преродят, те може да имат сериозни увреждания: слепота, парализа, физически или психически недъзи и всякакви други неща. И това няма да е само за един живот. Ако не получат прошката на някой духовен Учител или Божията Милост, това ще продължи много прераждания. Освен това те от самото начало ще внесат голям смут в семейството, в което се родят. Например ако един самоубиец се прероди и е с психическо разстройство, това ще създаде сериозни проблеми за цялото семейство. Често тези души увеличават лошата си карма, защото продължават по старому и не се променят. Но ако се спусне Божията Милост или се намеси някой духовен Учител, душата получава помощ. Така че когато живеем в грубото физическо съзнание, в телесното съзнание, адът е истинско място. Ала на най-високо духовно ниво трябва да знаем, че адът, както и раят, са нива на съзнание. Както раят, така и адът започват в ума. В мига, в който помислим нещо добро, в мига, в който започнем да се молим и медитираме и се опитаме да предложим вътрешната светлина, която сме получили от медитацията и молитвата, заживяваме в рая. В мига, в който помислим някому зло, критикуваме го и храним недоброжелателни мисли за него, влизаме в ада. Ние сами създаваме рая, и пак ние създаваме ада. С божествените си мисли създаваме рай. С отрицателните си, недобри, небожествени мисли създаваме в себе си ад. Раят и адът са нива на съзнание, заключени вътре в нас. Когато се потопим дълбоко навътре, ние виждаме, че цялата вселена е в нас. В това физическо тяло се намира финото тяло, а във финото тяло, в сърцето, откриваме битието на душата. Ако оттам навлезем още по-дълбоко, ще видим цялата вселена.

Шри Чинмой отговаря на въпроси за живота и смъртта, като ни помага да вникнем в тяхната същност и да осъзнаем как медитацията ни води към истината за пътя на душата през дългия низ от човешки прераждания и отвъд тях.

Източник: Шри Чинмой, „Отвъд вътрешното. Философия за вътрешния живот”, София, 2010

Въпрос: Защо е необходима смъртта? Не може ли душата да напредва и да се развива в едно и също тяло?
Шри Чинмой: В настоящия момент смъртта ни е необходима. Ние не можем да правим каквото и да било дълго време без прекъсване. Играем на нещо четиридесет и пет минути или час, после се изморяваме и трябва да си починем. Същото е и със стремежа ни. Представете си, че живеем на земята шестдесет-седемдесет години. От тези шестдесет-седемдесет години навярно медитираме двадесет или тридесет дни, а от тях ни се събират общо няколко часа истинска медитация. Обикновеният човек не може да се стреми в медитацията си без прекъсване четири, два или дори един час. Как ще успее да развие стремежа, реалността или съзнанието, които да го отведат до вечната Истина или безсмъртното Съзнание? В настоящия момент смъртта до известна степен ни помага. Позволява ни да си починем. Когато се върнем отново, ще имаме нова надежда, нова светлина, нов стремеж. Ако сега притежавахме съзнателен стремеж, един непрекъснато издигащ се горящ пламък, щяхме да видим, че физическата смърт лесно може да бъде победена. Ще дойде ден, когато тя няма да е нужна. Но ние все още нямаме способността да я превъзмогнем – слаби сме. Духовните Учители обаче, освободените души, имат власт над смъртта. Но когато Божественото пожелае, и те напускат тялото си.
Обикновеният човек, нагърбил се с товара на своето семейство в продължение на двадесет, тридесет или четиридесет години, си казва: „Уморен съм. Нуждая се от почивка.” За него смъртта наистина има значение. Душата отива в своя свят и се отдава на кратка почивка. Но за божествения воин, за търсещия Висшата Истина, смъртта няма смисъл. Той иска да напредва постоянно и без прекъсване. Затова се опитва да живее в непрестанен стремеж, вечен стремеж. С този вечен стремеж той ще се опита да победи смъртта, за да се превърне във вечен външен израз на Божественото, което е скрито в него.

Въпрос: В една от ежедневните медитации в своя книга споменавате, че смъртта е пречка. Винаги съм мислел, че смятате смъртта за преход, който ни дава възможност да се прераждаме и непрекъснато да напредваме.
Шри Чинмой: Да, смъртта наистина е преход. Казвал съм също и че животът и смъртта са като две стаи – животът е всекидневната, а смъртта е спалнята. Когато казвам, че смъртта е пречка, говоря за нея от друга гледна точка. Какво е пречката? Тя е нещо, което ни възпрепятства да вървим по-напред. Тя е ограничение, което ни е трудно да преодолеем. Животът е златна възможност, предоставена ни от Всевишния. Възможността е едно нещо, но постижението – друго. Духовната ни еволюция, вътрешният ни напредък е много последователен, много бавен и в същото време невероятно важен. Естествено има хора, които в продължение на стотици или хиляди прераждания ще следват обикновения, естествен цикъл на живота и смъртта. В един ден от Божията Вечност те ще осъзнаят Бог. Но други искрени и истински стремящи се дават дълбоко вътрешно обещание, че ще осъзнаят Бог в този живот, тук и сега. Правят го, макар и да са наясно, че това не е нито първият, нито последният им живот. Те не желаят да чакат някое далечно следващо въплъщение. Чувстват, че е безполезно да живеят без осъзнаване на Бог и искат да го постигнат възможно най-бързо. В подобни случаи, ако смъртта дойде, преди да са постигнали осъзнаване, тя се явява пречка. Ако някой, на когото е определено да почине на петдесетгодишна възраст, се стреми с цялата си душа и ако успее с одобрението на Всевишния да отложи смъртта си с двадесет-тридесет години, какво ще прави той през този период? Ще продължи да развива искрения си стремеж, дълбоката си медитация и възвишеното си съзерцание. Ще бъде като състезател, който тича към Целта без никакви препятствия. През тези допълнителни двадесет-тридесет години той може да достигне далечния бряг, където го чака Целта. Но ако се намеси смъртта, той няма да осъзнае Бог в този живот. В следващото си въплъщение много малко хора успяват веднага да поемат нишката на своя предишен стремеж. Веднага щом някой навлезе в света, го нападат небожествените космически сили. Невежеството, ограниченията и несъвършенствата на света се опитват да забулят душата му. През първите години от детството човек не помни нищо. Детето е невинно, невежо и безпомощно. Няколко години по-късно умът започва да функционира. Когато човек е на възраст между осем и дванадесет години, умът усложнява всичко. Така че през първите единадесет, дванадесет или тринадесет години от следващото си прераждане почти всички души, независимо дали са много велики и духовни, забравят миналите си постижения и най-дълбокия си вътрешен плач.
Има духовни Учители или велики търсачи, които получават някои високи духовни преживявания в детството си, започват да мислят за Бог и да го възпяват на много ранна възраст, но обикновено между постиженията на душата през миналия й живот и началните години на настоящия няма тясна връзка. Всъщност връзка има – една много фина връзка – но тя не се проявява значително през първите дванадесет-тринадесет години. Някои души не възвръщат стремежа от предишния си живот чак до петдесет-шестдесет годишна възраст. От духовна гледна точка тези петдесет-шестдесет години от следващия им живот са напълно изгубено време. Така че ако в този живот човек изгуби петдесет години и ако е изгубил двадесет-тридесет в миналия си живот, това прави общо осемдесет пропилени години. В такива случаи казвам, че смъртта е истинска пречка. Трябва да премахнем това препятствие чрез несломимия си стремеж. Стремежът трябва да е като куршум и да премине през стената на смъртта.
Но дори и да мине известно време, рано или късно вътрешното същество ще излезе съзнателно на преден план и в новия си живот човек ще започне да се моли и да медитира върху Бог с голяма сила и искреност. Тогава ще види, че нищо от миналото му не е загубено. Всичко се е запазило в съзнанието на Майката Земя, което е като всеобща банка. Душата знае колко е постигнала на земята и всичко това се пази непокътнато в банката на земното съзнание. Вие внасяте пари в банката. Отивате в Англия и след шест или повече години се връщате и си ги изтегляте. Душата прави същото, когато напусне земята за десет-двадесет години. Всички нейни постижения се пазят непокътнати в съзнанието на Майката Земя. Майката Земя ги връща, когато душата отново дойде на земята, за да работи за Бог. Не се губи нищо, освен време. Но е по-добре да осъзнаем Бог възможно най-скоро, за да не загубим отново съзнателния си стремеж през преходния период. Ако продължим да живеем на земята петдесет-сто години с огромен, искрен стремеж, ние ще можем да постигнем много. Ако получим помощ от духовен Учител, е възможно да осъзнаем Бог за един или два-три живота. Ако нямаме истински Учител или ако нямаме искрен стремеж, това ще ни отнеме стотици прераждания.

Шри Чинмой отговаря на въпроси за ума, сърцето и душата

Въпрос: Защо препоръчвате на хората да пребивават в сърцето, а не в ума?

Шри Чинмой: По много причини казвам на хората да пребивават в сърцето, а не в ума. Сърцето знае как да се отъждестви с най-висшето, с най-далечното, с най-дълбокото. При ума не е същото. Умът се опитва да се идентифицира с даден обект, с някой човек, с нещо ограничено. Но тази идентификация не е чиста, нито пълна. Когато умът се опитва да се отъждестви, той се вглежда в обекта с окото на колебанието и дори на подозрението. Но когато сърцето поиска да се отъждестви с нещо или някого, то прилага чувството на любов и единство. Ако сърцето иска да види нещо, то го вижда безрезервно. Ако умът поиска да види нещо, той се опитва да отлага и да разделя. Сърцето опростява, умът усложнява. Умът несъзнателно получава удоволствие от усложнените и объркани неща, докато сърцето изпитва радост от простите.

В настоящия момент ние разполагаме с човешкия физически ум, обвързан със земното. Но по-висшият разум, озареният разум, интуитивният разум и свръхразумът не са достъпни за нас. Във всекидневието ние използваме своя обвързан със земното физически ум, който постоянно си противоречи. За съжаление, много рядко използваме сърцето, което е изтъкано от любов, състрадание, загриженост, чистота, хармония и единство.

Защо казвам на хората да обръщат повече внимание на сърцето, отколкото на ума? Защото сърцето се разширява. душата представлява нашето просветление и обитава именно сърцето. Тя е нашето съкровище в духовния живот. Единствено с помощта на душата ние можем да напредваме най-бързо във вътрешния живот, а с нея можем да установим контакт само като медитираме върху сърцето. Всички пътища водят до Целта, но има един конкретен път, който ни отвежда по-бързо от останалите. Това е пътят на сърцето. Той е по-бърз, по-сигурен и по-безопасен от всеки друг път.

Ние притежаваме две стаи. Едната е позната като стаята на сърцето, другата като стаята на ума. В момента стаята на ума е тъмна, мрачна, нечиста и нежелаеща да се отвори към светлината. Затова е по-добре да останем в стаята на сърцето, в стоята на светлината възможно най-дълго. Когато почувстваме, че цялото ни същество се е изпълнило с вътрешната светлина, която се намира там, ние ще можем да влезем в стаята на ума и да я осветим. Но ако влезем в потъналата в мрак стая на ума без нужната светлина, ще бъдем уловени в нея и ще станем жертва на невежите, небожествени и подозрителни сили на ума. Ето защо аз съветвам учениците си първо да укрепят вътрешното си същество, като медитират върху сърцето.

В сърцето ние имаме достъп до светлината на душата. Ако се концентрираме върху него, рано или късно тя непременно ще излезе на преден план. Тогава ще узнаем, че притежаваме тази вътрешна светлина и когато пожелаем, ще можем да я използваме. Ще сме в състояние да влезем в стаята на ума и да го просветлим. Но много често ние правим грамадна грешка, като направо влизаме в стаята на ума, виждайки, че там цари объркване и мрак. Добре е да сме наясно дали имаме на разположение необходимата светлина, за да просветлим този мрак. Ако такава светлина ни липсва, следва да посещаваме само стаята на сърцето. Там може да медитираме и да черпим от светлината на душата дотогава, докато станем вътрешно силни. Така че не бива да влизаме в стаята на ума в самото начало на духовното си пътешествие. За да влезем в нея благополучно, ние се нуждаем от увереност, от вътрешна светлина и вътрешна подкрепа от Всевишния.

 

Въпрос: Как да интегрираме ума и сърцето?

Шри Чинмой: Има два начина. Единият е сърцето да влезе в ума, а другият – умът да влезе в сърцето. Нека приемем сърцето като майка, а ума като дете. Или детето трябва да отиде при майка си, която е спокойна, тиха и изпълнена с любов, или майката трябва да отиде при детето, което е все още несигурно, съмняващо се и неспокойно.

Когато майката отиде при детето – което е умът, – то трябва да почувства, че майката, сърцето, е дошла с добри намерения, а именно да успокои ума, да го освободи и да го удовлетвори по божествен начин. Ако съмняващият се и неспокоен ум чувства, че сърцето е дошло да му досажда и че безпокойството е ценност, която би искал да си запази, той е загубен. Ако детето е неспокойно, изпълнено със съмнения и подозрения и подхранва тези небожествени качества, като ги смята за невероятно ценни, какво би могла да направи майката? Сърцето идва с доброто намерение да преобрази съмнението на ума във вяра, както и да направи другите му небожествени качества божествени. Но умът трябва да е готов – нужно е да усети, че сърцето е дошло, за да го промени в положителна посока.

Другият начин е да позволим на детето да премине през всичко негативно и разрушително – страх, съмнение, подозрение, завист, нечистота. Накрая то ще стигне до осъзнаването, че е крайно време да се обърне към някой, който може да му предложи нещо по-добро. Кой е този някой? Майката, сърцето. Майката силно копнее да просветли собственото си дете. Ако умът се устреми, той веднага ще почувства, че сърцето е майка, истинска майка. А сърцето винаги ще чувства, че умът е дете, което се нуждае от напътствия.

И двата начина са ефикасни. Ако умът е готов да учи от сърцето, сърцето винаги е готово да му даде знанието. Майката е готова да помага на детето, да му служи двадесет и четири часа в денонощието. Детето понякога се дразни, не слуша или проявява инат, смята, че знае всичко и няма какво да научи от другите. Но умът трябва да се учи от някого. Дори майката сърце получава знание от някой друг – от душата, която е изтъкана от светлина. Нека наречем душата – баба. От бабата се учи майката, а от майката – детето. душата предава знанието на сърцето, а сърцето учи ума. Ако можем да разглеждаме отношението между сърцето и ума като отношение между майка и дете, това е най-добрият начин да ги интегрираме.

 

Въпрос: Когато говорите за сърцето като център на любовта и място, където пребивава душата, физическото сърце ли имате предвид или “сърце” е просто термин, който използвате?

Шри Чинмой: Аз не говоря за човешкото, физическото сърце, което е просто един орган, нито за емоционалното сърце, което е всъщност виталът. Говоря за чистото сърце, духовното сърце. Някои духовни Учители твърдят, че духовното сърце е в центъра на гърдите, други казват, че се намира малко по-вдясно, а трети – по-вляво. Дори един учител твърди, че духовното сърце се намира малко над центъра между веждите, на мястото, което наричаме трето око. Как е възможно духовен Учител да твърди такова нещо? Именно защото просветленото трето око представлява светлина, както представлява светлина и просветленото сърце. Но според моето лично осъзнаване духовното сърце се намира в центъра на гърдите, в центъра на нашето същество.

Сърцето е като главнокомандващ, а душата е като цар. Когато душата се появи на бял свят, нейната първостепенна задача е да просветли сърцето. Когато душата се оттегли от тялото, главнокомандващият автоматично изгубва цялата си власт. Сърцето иска да остане със своя цар. То не желае да се присъедини към друг цар или друга армия. Във външния свят се случва приятелите да ни предадат, но при душата и сърцето близостта е ненарушима. Физическото тяло понякога не се вслушва в душата, умът и виталът може да я пренебрегват, но сърцето винаги й остава вярно. Освен това сърцето знае как да се отъждестви със сърцата на другите. Излишно е майката да доказва любовта си към детето, като повтаря: “Обичам те, обичам те”. Отъждествяването на майката с детето го кара да чувства, че е обичано. За истинското сърце не е нужно да убеждава – то има силата на единството.

От какво се нуждае душата?

душата се въплъщава, за да придобие опитност. И тази опитност ще бъде цялостна само когато в материята бъде спуснато цялото съвършенство на Божественото.

Всяка душа се нуждае от инволюция и еволюция. Когато душата слиза на земята, това е нейната инволюция. Когато душата се издига, това е нейната еволюция. душата се спуска в най-дълбоката пропаст на несъзнателното. После тя отново еволюира в Сатчитананда: Съществуване-Съзнание-Блаженство – тройното Съзнание.

душата влиза в несъзнателното. В продължение на милиони години тя остава там дълбоко заспала. Внезапно един ден искрица съзнание от вечно надминаващото се Отвъдно отваря окото й и за нея настъпва часът да потърси себе си. “Коя съм аз?” – запитва тя. Отговорът е Тат твам аси – Ти си Това. душата е очарована. Но после отново заспива и потъва в самозабрава. След време изникват и други въпроси: “Чия съм аз?” – Аз принадлежа на Това. “Откъде съм дошла?” – От Това. “При кого се завръщам?” – При Това. “Заради кого съм тук на земята?” – Заради Това.

Така душата получава удовлетворение. Сега е напълно готова за своето пътешествие нагоре – нагоре, все по-нагоре и по-нагоре. Сега започва същинската еволюция на душата. От минералния живот тя навлиза в растителния. След това от растителния преминава към животинския, след което към човешкия, а от човешкия живот се отправя към божествения. Докато е в човешко тяло, душата спуска от горе Мир, Светлина и Блаженство. Най-напред предлага тези божествени качества на сърцето, после на ума, витала и грубото физическо тяло.

От какво се нуждае душата ти? Нуждае се от пълно осъществяване – не на Небето, а тук, на земята. Ако смятате, че това е невъзможно, вие може да продължите да спите още няколко века. Това не е беда. Но ако чувствате, че божественият живот е възможен, душата ви нашепва в ухото: “Стани, събуди се!” Ако чувствате, че той е както възможен, така и практичен, душата усмихнато ви казва: “Върви, напредвай, тичай”. И накрая, ако чувствате, че пълното осъществяване на божествения живот е не само възможно и практично, но и неизбежно, тогава вече ще бъдете призовани от Безсмъртието. Ваша ще стане Целта, ваше ще е Царството на Истината и Блаженството.

По силата на настоящите си знания твърдите, че душата не съществува. Ако има такава, как така не сте я зървали през целия си живот? С най-голямо смирение ви казвам, че вашият жизнен опит не е доказателство, че душата не съществува. Нима можем да видим микробите с невъоръжено око? Не е възможно. Докато не използваме микроскоп, съществуването на микробите е чисто въображение. Но микроскопът ни кара да променим самонадеяното си мнение. Той светкавично разбива твърдата ни убеденост и просветлява тъмното ни невежество. По подобен начин, докато не придобием просветлено съзнание или духовно прозрение, съществуването на душата може да ни изглежда гигантска умствена халюцинация.

Може би се питате дали душата е частица от сърцето ви. Не е. Частица от ума ви? Нелепо. Частица от сетивните ви органи? Абсурдно. Невидима частица от физическото ви тяло? Невъзможно. Какво е тя тогава? Какво представлява душата ви в крайна сметка?

Тя е сияйният посланик на Бог вътре във вас. Тя не знае рождение, нито разруха, нито смърт, Тя е вечна. Тя е безсмъртна.

Вашата душа е уникална. Бог иска да Се прояви и осъществи във вас по един неповторим начин. Той иска да изпълни конкретна божествена Мисия именно чрез вашата душа. И за да осъществи тази Мисия, Той ще използва за Свой избран инструмент вашата и ничия друга душа.

Искате ли животът ви да служи на Бог така, че Той да изпълни Мисията Си? Ако го искате, още тук и сега върнете на душата си нейния трон. Вие сте я прокудили и сте качили на трона на живота си егото. Поканете душата си сърдечно и се слейте с нея. Тогава ще ви напусне страхът, от живота ви ще изчезне невежеството, а накрая ще се освободите и от смъртта. Вечността ще ви приветства, след нея – Безкраят, а накрая ще ви приветства и Безсмъртието.

ДУШАТА ПТИЦА

О, свят на невежеството,
макар да си оковал нозете ми,
аз съм свободен.
Макар да си свързал ръцете ми,
аз съм свободен.
Макар да си заробил тялото ми,
аз съм свободен.
Свободен съм, защото не съм тялото.
Свободен съм, защото съм душата птица,
която лети в Небето на Безкрая,
защото аз съм душата дете,
което мечтае в скута на безсмъртния Цар Върховен.

Официален сайт на Шри Чинмой център

Библиотека с безплатни книги на Шри Чинмой на английски език