Мисли и афоризми на Шри Чинмой за търпението като духовно качество, за неговата роля в ежедневието и в медитацията, за силата на търпението и неговите плодове.

Какво искаш?
Искам търпение.
Медитирай върху изпълненото с търпение сърце
на своята скъпа майка.
Медитирай върху малкото семенце, скрито в земята.
Медитирай върху безкрайно дълъг път.
Медитирай върху сърцето на духовен Учител.

Във всичко, което правим, се нуждаем от търпение. Когато детето се опитва да се изправи, отначало то пада непрекъснато. След като падне няколко пъти, би могло да си каже: „Не, няма повече да се опитвам да се изправя.” Но детето чувства силен вътрешен подтик да ходи. То вижда, че баща му, майка му и по-големият му брат ходят, и иска като тях да върви напред.
Търпението, което детето проявява несъзнателно, трябва да бъде прилагано съзнателно от възрастния. За детето търпението е естествено, защото то постоянно е в сърцето. Но тъй като възрастните живеят в ума, те трябва да полагат големи усилия, за да си върнат тези качества на сърцето. Ние трябва да предадем недисциплинирания ум във властта на сърцето.

Търпение, търпение, търпение.
Това, от което се нуждаеш, е търпение.
В сърцето на своето търпение
ти ще откриеш
цветята на мира и съцветията на удовлетворението.

Търпението е божествена сила. Хората твърде често не познават смисъла на търпението. Намират го за нещо женствено, за един вид страхливост или неохотно приемане на истината. Те смятат, че щом не им остава друго, трябва да бъдат търпеливи. Но ако можем да сме съзнателно търпеливи, тогава ние укрепваме вътрешната си воля и разширяваме сферата на своето божествено проявление.
Трябва да чувстваме, че търпението не е нещо пасивно. Напротив, то е динамично. С търпение ние развиваме своята вътрешна сила и воля. Вярно е, че ако имаме воля, можем лесно да се сдобием с търпение. Но е също толкова вярно, че когато притежаваме търпение, вътрешната ни воля се развива по необикновен начин.
Търпението е дърво, което израства в нас и дава не един плод, а цели четири: мъдрост, радост, мир и победа. За търпението са нужни енергията и подкрепата на тялото, витал и ума. Без търпение умът работи автоматично, като машина. Той действа по принуда, а не по избор, неспокоен е, мята се насам-натам. Тялото може да е инертно, ала умът непрестанно блуждае. Не може да има покой без търпение.
Търпението не е инерция. Инерцията е негативен и деструктивен подход към истината. Тя означава застой, а онова, което е в застой, в крайна сметка води до разпадане. Търпението обаче е динамично, то винаги върви напред към целта. На търпението е присъщо неотклонното движение на растежа и негов спътник винаги е мирът.
Търпението удължава времето. Сега ние живеем във време, обвързано със земното. Това означава, че времето ни е много ограничено. Трябва да гледаме на търпението като на нещо, което разширява границите на нашето време. Да кажем, че искаме да станем бегачи на дълги разстояния. Когато тичаме, целта ни изглежда далечна, и все пак искаме да я достигнем за едно мигване на окото.
Но ако не поставяме граници на времето, за което трябва да стигнем целта, ако не го засичаме, тогава светлината на търпението ще работи във и чрез нас. Търпението е нашето съзнателно предаване на Божия час. Ние искаме да постигнем целта си просто защото Бог иска да го сторим, и Бог избира часа. После, когато наистина постигнем целта си в избрания от Бог час, трябва да знаем, че това е реализацията на нашето търпение.
Понякога си мислим, че щом целта е толкова висока, толкова възвишена, можем да си дадем много време за нейното постигане. Казваме си: „Боже мой! Каква трудна задача! Нека ни отнеме колкото трябва – четири, пет или дори шест години, щом е толкова трудна!”
Ала ние нямаме представа в кой момент летаргията ще проникне в ума ни. Ако работим усилено всеки ден, всеки час, и едновременно с това сме търпеливи, то ще си кажем: „Днес не постигам целта. Ако не я постигна и утре, тогава ще го сторя вдругиден.” За жалост, след няколко седмици, след месеци или година, тази интензивност вече я няма.
Ако известно време липсва интензивност, тогава охотата и дори готовността ни напускат. Отдаваме се на своя начин на живот. Преди това сме се опитвали много искрено, много предано да направим нещо. Винаги трябва да си казваме: „Аз се опитвам с всички сили. Днес не го направих, но утре ще го осъществя.”

Когато Бог е сътворил времето,
Той е създал
и търпението.

Земеделецът оре нивата с еднаква искреност днес, утре и вдругиден. После семето покълва и той събира богата реколта. И в своя живот трябва да знаем, че Бог ни е дал необходимото търпение. Но ако не си служим с него, обземат ни летаргия, самодоволство и други небожествени състояния, а ние ги оправдаваме, като твърдим, че целта ни е нещо много значително, много важно.
Казваме, че Рим не е построен за един ден. Ако в ума ни възникне такава идея, то ние просто се самозалъгваме. Целта може да е много нависоко или много надалеч, но трябва ден след ден да поддържаме все същата скорост. Ако един ден намалим скоростта, на следващия ще трябва да компенсираме, като я увеличим.

Търпението
означава
окончателен успех.

За да развием търпение, трябва да чувстваме, че сме потеглили на духовно пътешествие, вътрешно пътешествие, което има цел, и че тази цел ни иска и се нуждае от нас така, както ние я искаме и се нуждаем от нея. Тази цел е готова да ни приеме и да ни даде каквото притежава, но тя ще го стори по свой начин в избрания от Бог час. Бог непременно ще ни даде Своето Богатство, но само когато настане време.
Представете си, че виждате градина на две мили разстояние. Трябва да си кажете: „Независимо колко труден е пътят, ако само успея да стигна там, ще изпитам толкова много радост. Щом се добера до цветята и вдъхна аромата им, ще бъда най-щастливият човек.” Ако не забравяте целта на щастието, вие без усилие ще развиете търпение.
Търпението никога няма да ни каже, че духовността е обречена кауза. Търпението ще ни каже, че или не сме готови, или времето не е дошло. Макар че може би се чувстваме готови, трябва да знаем, че нашето интегрално същество, цялото ни същество, може все още да не е подготвено. Душата ни може да е готова, сърцето може да е готово, умът може да е готов, но виталът и физическото тяло може би не са готови да стигнат до целта, която е светлина и истина. Само когато цялото ни същество е готово, целта сама ще изгрее в нашето устремено съзнание. Когато часът удари, целта ще ни притегли към себе си като магнит.

Търпението е нашето божествено приятелство
с божественото Време,
вечното Време,
което трябва далеч да надмине капаните на смъртта
и разочарованието от тежкото поражение.