Шри Чинмой отговаря на въпроси за живота и смъртта, като ни помага да вникнем в тяхната същност и да осъзнаем как медитацията ни води към истината за пътя на душата през дългия низ от човешки прераждания и отвъд тях.

Източник: Шри Чинмой, „Отвъд вътрешното. Философия за вътрешния живот”, София, 2010

Въпрос: Защо е необходима смъртта? Не може ли душата да напредва и да се развива в едно и също тяло?
Шри Чинмой: В настоящия момент смъртта ни е необходима. Ние не можем да правим каквото и да било дълго време без прекъсване. Играем на нещо четиридесет и пет минути или час, после се изморяваме и трябва да си починем. Същото е и със стремежа ни. Представете си, че живеем на земята шестдесет-седемдесет години. От тези шестдесет-седемдесет години навярно медитираме двадесет или тридесет дни, а от тях ни се събират общо няколко часа истинска медитация. Обикновеният човек не може да се стреми в медитацията си без прекъсване четири, два или дори един час. Как ще успее да развие стремежа, реалността или съзнанието, които да го отведат до вечната Истина или безсмъртното Съзнание? В настоящия момент смъртта до известна степен ни помага. Позволява ни да си починем. Когато се върнем отново, ще имаме нова надежда, нова светлина, нов стремеж. Ако сега притежавахме съзнателен стремеж, един непрекъснато издигащ се горящ пламък, щяхме да видим, че физическата смърт лесно може да бъде победена. Ще дойде ден, когато тя няма да е нужна. Но ние все още нямаме способността да я превъзмогнем – слаби сме. Духовните Учители обаче, освободените души, имат власт над смъртта. Но когато Божественото пожелае, и те напускат тялото си.
Обикновеният човек, нагърбил се с товара на своето семейство в продължение на двадесет, тридесет или четиридесет години, си казва: „Уморен съм. Нуждая се от почивка.” За него смъртта наистина има значение. Душата отива в своя свят и се отдава на кратка почивка. Но за божествения воин, за търсещия Висшата Истина, смъртта няма смисъл. Той иска да напредва постоянно и без прекъсване. Затова се опитва да живее в непрестанен стремеж, вечен стремеж. С този вечен стремеж той ще се опита да победи смъртта, за да се превърне във вечен външен израз на Божественото, което е скрито в него.

Въпрос: В една от ежедневните медитации в своя книга споменавате, че смъртта е пречка. Винаги съм мислел, че смятате смъртта за преход, който ни дава възможност да се прераждаме и непрекъснато да напредваме.
Шри Чинмой: Да, смъртта наистина е преход. Казвал съм също и че животът и смъртта са като две стаи – животът е всекидневната, а смъртта е спалнята. Когато казвам, че смъртта е пречка, говоря за нея от друга гледна точка. Какво е пречката? Тя е нещо, което ни възпрепятства да вървим по-напред. Тя е ограничение, което ни е трудно да преодолеем. Животът е златна възможност, предоставена ни от Всевишния. Възможността е едно нещо, но постижението – друго. Духовната ни еволюция, вътрешният ни напредък е много последователен, много бавен и в същото време невероятно важен. Естествено има хора, които в продължение на стотици или хиляди прераждания ще следват обикновения, естествен цикъл на живота и смъртта. В един ден от Божията Вечност те ще осъзнаят Бог. Но други искрени и истински стремящи се дават дълбоко вътрешно обещание, че ще осъзнаят Бог в този живот, тук и сега. Правят го, макар и да са наясно, че това не е нито първият, нито последният им живот. Те не желаят да чакат някое далечно следващо въплъщение. Чувстват, че е безполезно да живеят без осъзнаване на Бог и искат да го постигнат възможно най-бързо. В подобни случаи, ако смъртта дойде, преди да са постигнали осъзнаване, тя се явява пречка. Ако някой, на когото е определено да почине на петдесетгодишна възраст, се стреми с цялата си душа и ако успее с одобрението на Всевишния да отложи смъртта си с двадесет-тридесет години, какво ще прави той през този период? Ще продължи да развива искрения си стремеж, дълбоката си медитация и възвишеното си съзерцание. Ще бъде като състезател, който тича към Целта без никакви препятствия. През тези допълнителни двадесет-тридесет години той може да достигне далечния бряг, където го чака Целта. Но ако се намеси смъртта, той няма да осъзнае Бог в този живот. В следващото си въплъщение много малко хора успяват веднага да поемат нишката на своя предишен стремеж. Веднага щом някой навлезе в света, го нападат небожествените космически сили. Невежеството, ограниченията и несъвършенствата на света се опитват да забулят душата му. През първите години от детството човек не помни нищо. Детето е невинно, невежо и безпомощно. Няколко години по-късно умът започва да функционира. Когато човек е на възраст между осем и дванадесет години, умът усложнява всичко. Така че през първите единадесет, дванадесет или тринадесет години от следващото си прераждане почти всички души, независимо дали са много велики и духовни, забравят миналите си постижения и най-дълбокия си вътрешен плач.
Има духовни Учители или велики търсачи, които получават някои високи духовни преживявания в детството си, започват да мислят за Бог и да го възпяват на много ранна възраст, но обикновено между постиженията на душата през миналия й живот и началните години на настоящия няма тясна връзка. Всъщност връзка има – една много фина връзка – но тя не се проявява значително през първите дванадесет-тринадесет години. Някои души не възвръщат стремежа от предишния си живот чак до петдесет-шестдесет годишна възраст. От духовна гледна точка тези петдесет-шестдесет години от следващия им живот са напълно изгубено време. Така че ако в този живот човек изгуби петдесет години и ако е изгубил двадесет-тридесет в миналия си живот, това прави общо осемдесет пропилени години. В такива случаи казвам, че смъртта е истинска пречка. Трябва да премахнем това препятствие чрез несломимия си стремеж. Стремежът трябва да е като куршум и да премине през стената на смъртта.
Но дори и да мине известно време, рано или късно вътрешното същество ще излезе съзнателно на преден план и в новия си живот човек ще започне да се моли и да медитира върху Бог с голяма сила и искреност. Тогава ще види, че нищо от миналото му не е загубено. Всичко се е запазило в съзнанието на Майката Земя, което е като всеобща банка. Душата знае колко е постигнала на земята и всичко това се пази непокътнато в банката на земното съзнание. Вие внасяте пари в банката. Отивате в Англия и след шест или повече години се връщате и си ги изтегляте. Душата прави същото, когато напусне земята за десет-двадесет години. Всички нейни постижения се пазят непокътнати в съзнанието на Майката Земя. Майката Земя ги връща, когато душата отново дойде на земята, за да работи за Бог. Не се губи нищо, освен време. Но е по-добре да осъзнаем Бог възможно най-скоро, за да не загубим отново съзнателния си стремеж през преходния период. Ако продължим да живеем на земята петдесет-сто години с огромен, искрен стремеж, ние ще можем да постигнем много. Ако получим помощ от духовен Учител, е възможно да осъзнаем Бог за един или два-три живота. Ако нямаме истински Учител или ако нямаме искрен стремеж, това ще ни отнеме стотици прераждания.